Не, не става дума за световната финансова криза, за която всички говорят. 

Всъщност дори думичката криза не ми харесва.

Не знам защо на всички им е толкова кратка паметта, но искам да напомня, че ние си живеем в условия на криза поне откакто аз съм се родила (отбелязвам - 29 години). Какви са измеренията на финансовата криза за отделния човек? В криза съм, ако нямам стотинки да си купя нищо за храна и съм болна, а нямам пари за лекарства. След основните необходимости всичко друго са глупости и глезотии. Ако пък говорим за групи от хора - едни винаги са в криза, докато други - не съвсем, а трети - изобщо. И така е било абсолютно винаги. Всъщност, ако има криза, то я е имало винаги.

Но най-страшната криза, онази, за която никой не говори, е друга. Толкова пъти съм чувала как има криза за кадри, как специалистите ни заминавали за чужбина, как университетите не произвеждали (хубава дума е произвеждам) готови за практическа работа експерти, как... всъщност ни е крив макарона и кюнеца, защото човешкият фактор - най-важният за успеха на всичко - просто липсва.

И все пак кризата не е за специалисти. Кризата е за работодатели. Специалисти има - познавам стотици хора, които имат повече от достатъчно квалификации, умения и способности да пробият, да се наложат, да управляват, да генерират идеи, да създават... успех - и за компанията, в която работят, и лично за себе си. Но не го правят, защото средностатистическият работодател не цени човешкия си ресурс. 

В една песничка се пееше, че не всичко е пари. Тук си спомням едно проучване на Острова, в което бяха сравнили нагласите на голяма група работещи, заети в сферата на чистотата. Преобладаващата част бяха съгласни да получават по-малко пари, ако длъжността им се води "санитарен инспектор" вместо "чистач". Very interesting. Всъщност пояснявам, че освен парите си, хората искат респект. Именно респекта и благодарността е това, което липсва на българския работодател в отношението му към служителите. 

И ако това може да се компенсира с различни финансови измерения, то пак остават немаловажни неща, които същите работодатели пропускат. От практиката ми в последните години съвсем резонно си задавам десетки въпроси:

В колко от работните места има осигурени оптимални условия на труд? Нормални средства на труда? Приятелска обстановка? Зона за отдих? Зона за обяд? Редовни договори без опит за заобикаляне на данъци или ощетяване на служителите? Перспективи за развитие?

И най-тъжното е, че забелязвам, че големи компании с още по-големи претенции за имидж са точно тези, които пренебрегват човешкия фактор в активите си. Защото, скъпи работодатели, служителите са тези, които вдигат компаниите нагоре.

Специалисти има, няма работодатели. И макар че очаквам сега мнозина да ревнат колко хубава работа предлагат, знам, че навсякъде има нещо, което липсва.

 

http://lemonpie.blog.bg/