За любовта може да няма много 100%-ви неща, но едно е сигурно:
Минава ти като на куче.
Искаш, не искаш.
Поне усещането на пеперуди в стомаха и това, че не можеш да дишаш без някой.
Това, което остава, пък умее да си сменя лицето.
Колкото и са си мислиш, че тази тръпка просто няма да я преживееш и ще прекараш живота си сам с една торба котки за компания, тц – няма да стане така.
Колкото и да си казваш „това е ЧовекЪТ”, неизбежно стигаш до: „това е човек от многото такива и май не е моят”...
Дори да и висиш на полата на Любовта с цялата си тежест и да си казваш, че просто отказваш да продължиш, ако не се случи така, както си го представяш, със сигурност идва момент, в който излизаш от себе си и се виждаш отстрани... И не се харесваш. И разбираш, че това не е това, което ти искаш. Неизбежно се пускаш.
Дори да задържаш дъх с детска упоритост в отказ повече да дишаш, без да питаш себе си, ще поемеш следващата глътка; дишането е рефлекс, който не зависи от свободната воля и слава богу – от чувствата.
Една характерност на тази сигурност е, че сега ще си кажеш, че това не е твоята история и че на теб няма да ти се случи или точно обратното – не ти минава, няма да ти мине, това беше.
Всеки от нас си има картина на себе си в главата вече много бяло-стар, в която е с един човек, с който е бил през целия си живот и се обичате благодарно. И като казвате завинаги, то е в най-буквалния смисъл. И имате внуци – виждате какво сте направили в този живот. Имате история за разказване. И вечер лягате един до друг с трепет като първия път. И любов може отдавна вече да няма в задъхания, детски смисъл... но пък имате един цял живот заедно, а това е повече. Неизмеримо повече.
Това не се случва на всеки. И по-важното - не се случва с всички, които не можеш да пуснеш да си тръгнат от главата ти.
А каква е тази работа с „ЧовекЪТ на живота”? Не можеш да кажеш кой е такъв, докато не свърши животът, колкото и парадоксално да звучи. Не можеш да твърдиш, че си го изпуснал или няма да го срещнеш, защото просто не знаеш. Точка.
Другото почти сигурно за любовта е, че съществува любовна амнезия.
В смисъл на: когато прочетеш това, няма да се съгласиш и ще се влюбиш веднага щом излезеш навън, човек ще си каже, че напук направо. После ще си изградиш илюзии на базата на този гъдел в корема си. Ще си кажеш, че това е ЧовекЪТ. Може да се случи нещо, може би не. Но неизбежно ще ти мине... като на куче. Един или друг ден. Тогава ще страдаш и плачеш и ще си мислиш, че ще остарееш сам с торбата котки. И отново няма да си съгласен с тази теза. После ще излезеш и ще се влюбиш, получил напълно тази любовна амнезия за каквото е било преди.
И добре, че е така, де.
http://kutiazamisli.blogspot.com/
Бел.ред.: Коментарите по тази публикация са затворени по молба на авторката.
