След тренировка понякога съм ужасяващо гладен. Така и днес. Непрекъснато оглеждам двете страни на улицата - работи ли някъде нещо, да си взема нещо за хапване. Като че ли имам късмет - отпред още свети забутано капанче с дюнери и продавачът, мургав момък, стои уморено на отворената врата.

Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис: “Работно време - 8:00 - 20:00″. Пресрочил съм с почти час. Но все пак защо да не попитам?

- Извинявайте, работите ли?

- Нема проблем. - Момчето ме оглежда отгоре додолу. - Голям?

Кимвам. Той влиза вътре, оглежда набързо улицата, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана, и събира от тавата под дюнера нарязаното опечено месо.

Сещам се - собствениците на дюнерджийници често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер, и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да ми даде правилния размер, въпреки че инструкцията е да ме метне. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си в полза на случаен клиент?… Каквото и да е, харесва ми.

- И две коли. - Кимвам към масичката отвън. - Ела, сега няма наплив от клиенти. Аз черпя.

Работи като фокусник. По принцип е традиция сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето на дюнера, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза от килийката си, подава ми дюнера и колите, и идва заедно с мен до масичката отвън.

Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено - дюнерът е вкусен (а може да е и от глада, де). Физиономията срещу мен направо грейва, въпреки умората.

- Много те бива. Как се казваш?

- Абдул.

- Откога си в България?

Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две преди да се престраши да сподели.

- Две години. И малко.

- Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш - усмихвам се.

- Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.

- Прав си. - Някак човешкото в него ме печели. - Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? - Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?

Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща и изплюва:

- Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.

- С Европа вече няма визи. Паспорта и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.

Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:

- Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.

- По-лошо от тука?

- Много лошо. Денем едните идват, казват - ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така - ако с нас, работи за нас, иначе… А когато бомби, най-зле, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба в къщи, бум - тях няма.

- Моите съболезнования… - Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Прав е, бомбите не питат.

- Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните, и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от където идвам…

Мислех си много неща, но надали има смисъл да ги пиша. Съжалявам, че няма как да опиша лицето на Абдул, мечтата в очите му. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…

Толкова от мен.  

http://www.gatchev.info/blog/