След инцидента в село Кънчево: защо да обвиняваме породата е най-лесният, но и най-грешният отговор

След поредния тежък инцидент с куче - този път с 6-годишното дете в старозагорското село Кънчево - обществото отново реагира по познатия начин. Още преди да са ясни всички обстоятелства, вниманието се насочи към породата на животното, а в социалните мрежи започнаха призиви за забрани и категорични присъди. При подобни случаи, които за съжаление не са рядкост, сензацията често изпреварва фактите, а обвиненията идват много преди въпросите какво всъщност се е случило и защо.

Повече мъртви делфини в Черно море, повече въпроси: какво всъщност се случва

Димитър Попов от "Зелени Балкани" за заплахите пред китоподобните у нас

Но може ли една порода сама по себе си да бъде виновник? Или това е твърде удобно обяснение на далеч по-сложен проблем?

"Преди всичко бих искала да уточня, че не разполагаме с достатъчно информация за конкретния случай, затова всеки категоричен извод към този момент би бил спекулация", казва Ина Хаджиева - сертифициран Pro Dog Trainer и поведенчески специалист, създател на платформата "Моето куче".

По думите ѝ породата има значение, но не по начина, по който най-често се представя в обществения разговор.

"Всяка порода е създадена чрез селекция за определени физически и поведенчески характеристики. Това означава, че различните породи могат да имат различни предразположения, мотивации и начин на взаимодействие със средата."

Източник: iStock

Именно тук, според нея, обществото често пропуска най-важното.

"Когато избираш порода, създадена да пази, да защитава или да работи самостоятелно, ти избираш и това, за което тя е била селектирана, а с него и задължението да осигуриш подходяща среда и да управляваш живота на това куче по начин, който намалява риска за него и за околните. Породата не сваля отговорност от стопанина. Тя я увеличава."

Хаджиева обаче е категорична, че поведението никога не се определя единствено от породата. То е резултат от взаимодействието между генетика, ранно развитие, среда, здравословно състояние, преживявания и начина, по който кучето е било отглеждано и управлявано през целия си живот.

"Едно име на порода не може да бъде диагноза за поведението на конкретно куче."

Ина вярва, че когато се говори за генетика, има още един често пренебрегван фактор - качеството на развъждането.

"Опитните развъдчици целенасочено избягват да допускат до разплод кучета с нестабилна нервна система, необоснована агресия или тежки поведенчески проблеми. При нерегламентираното развъждане този филтър липсва и така се възпроизвеждат именно качества, които добрата селекция се стреми да ограничи. Това има много по-пряко отношение към риска, отколкото самото име на породата."

Именно затова тя определя като сериозно опростяване обяснението, че единствената причина за подобен инцидент е породата.

"Ако породата сама по себе си беше достатъчно обяснение, бихме очаквали всички представители на тази порода да проявяват сходно поведение. Реалността очевидно не е такава."

Ина обръща внимание и на друг широко разпространен аргумент след подобни случаи: "Чухме и "това е куче-пазач, свършило си е работата". Само че предразположението не отменя отговорността. Напротив - увеличава я."

Източник: iStock

Според нея най-големият проблем е, че когато обществото посочи породата като единствен виновник, разговорът приключва твърде рано.

"Вместо да питаме какво се е случило и как да продължим оттук, започваме да търсим списък с "опасни породи". Това изглежда като бърз отговор, а той невинаги е правилният. А грешният отговор води до грешна превенция. Без да разберем причините отвъд породата, следващият инцидент не става по-малко вероятен - просто следващия път разговорът ще бъде за друга порода."

По думите на Хаджиева именно тук би трябвало да започне работата на специалистите по кучешко поведение.

"Прави ми впечатление, че след подобни трагедии общественият разговор почти винаги тръгва по един и същи начин. Чуваме очевидци, съседи, политици, хора, които разпознават породата по снимка. Много по-рядко се търси мнението на специалист по кучешко поведение, а това е парадокс, защото говорим именно за поведение. Поведението не се обяснява с предположения. То се анализира."

Тя обяснява, че първата задача на всеки специалист е да разбере как се е стигнало до инцидента, а въпросите винаги са насочени в две основни посоки.

Първата е историята на самото куче - от каква среда идва, как е преминало ранното му развитие и социализацията, има ли здравословен проблем или болка, в какви условия живее днес, имало ли е предишни инциденти и дали са били разпознати ранните предупредителни сигнали.

Източник: iStock

Втората е свързана със стопанина - бил ли е подготвен за това куче, покривал ли е физическите и поведенческите му нужди, работил ли е целенасочено върху поведението му, управлявал ли е средата така, че да не се стига до рискови ситуации, потърсил ли е навреме помощ при трудности и спазвал ли е законовите изисквания за отглеждане.

"На пръв поглед някои от тези въпроси изглеждат административни. Всъщност те показват доколко човекът е разбирал и поемал отговорност както към кучето си, така и към хората около него."

Според Ина Хаджиева тежките инциденти почти никога не са резултат от една-единствена причина.

"По-често са резултат от натрупване на пропуски във времето - безконтролно развъждане, липса на социализация, непокрити нужди, хроничен стрес, болка, пренебрегнати сигнали, лошо управление на средата, липса на навременна намеса. Трагедията обикновено не се случва за един ден."

Именно затова, смята Хаджиева, ако обществото иска да предотвратява подобни случаи, трябва да спре да търси един-единствен виновник.

"Независимо дали го наричаме "опасна порода", "лош стопанин" или "агресивно куче", много по-полезно е да проследим цялата верига. Защото именно там са отговорите, а с тях и истинската превенция."

След подобни трагедии неизменно се появяват и предложения за забрана на определени породи. Ина Хаджиева смята, че това е разбираема обществена реакция, но не и доказано работещо решение.

"Разбирам защо след подобна трагедия обществото търси бързо решение. Това е напълно човешка реакция. Проблемът е, че първо трябва да сме сигурни, че правилно сме определили причината. Защото ако сме я определили грешно, ще получим и грешно решение."

Тя посочва, че т.нар. Breed Specific Legislation - законодателство, което ограничава или забранява определени породи - вече е прилагано в различни държави, но натрупаните данни не показват убедително, че подобни мерки сами по себе си намаляват тежките инциденти.

"Нидерландия въведе забрана върху кучета от типа питбул през 1993 г. и я отмени през 2008 г., след като официалната оценка установи, че забраната не е намалила ухапванията. Страната премина към подход, основан на поведението на конкретното куче и отговорността на стопанина. Италия също отмени своя списък с "опасни породи" през 2009 г., тъй като подобна класификация няма научна основа."

Особено показателен според Ина е фактът, че заедно с отпадането на този списък Италия забранява и обучението на кучета към агресия чрез принудителни методи.

"Това е признание, че рискът се гради, а не се ражда."

Източник: iStock

Затова, ако приемем, че целият риск се крие единствено в породата, всичко останало остава извън полезрението ни и "заменяме сложния проблем с удобно обяснение."

Това обаче не означава, че обществото не трябва да разполага с механизми за защита, напротив: "Но те трябва да бъдат насочени към факторите, които действително увеличават риска, а не към самото име на породата."

И в крайна сметка, Ина Хаджиева вярва, най-важният въпрос не е дали искаме по-строги мерки, а дали искаме мерки, които наистина работят. Всяка мярка би трябвало да минава през един-единствен въпрос - прави ли следващата трагедия по-малко вероятна? Ако отговорът е "не", значи сме намерили по-удобно обяснение, а не по-добро решение.

Ина, много кучета дават предупредителни сигнали много преди да проявят агресия. Кои са най-честите признаци, които стопаните и хората около тях пропускат или не разпознават?

Разпространено клише е, че куче "нападнало без видима причина" или "без предупреждение". В практиката това се случва много по-рядко, отколкото хората си представят.

Кучетата комуникират много преди да се стигне до ухапване. Проблемът е, че хората често не разбират тази комуникация или я тълкуват погрешно.

Когато чуем "нападна без предупреждение", обикновено се има предвид, че точно преди захапката кучето не е ръмжало и не е показало нищо. Но предупрежденията много рядко идват в последната секунда. Те се натрупват дълго преди това в подобни ситуации, отново и отново, седмици, месеци по-рано, кучето е предупреждавало. И когато тези ранни сигнали многократно останат неразбрани, игнорирани или дори наказвани, стигаме до момент, в който кучето просто спира да ги използва.

Много стопани очакват предупреждението да изглежда драматично - ръмжене, оголени зъби или силен лай. В действителност кучетата обикновено започват с много по-фини сигнали. Извръщане на главата, опит да се отдръпнат, застиване на място, втвърдяване на тялото, втренчен поглед, затваряне на устата, забавяне на движенията, повдигане на лапа, избягване на контакт или многократни опити да увеличат дистанцията. Това често са първите признаци, че кучето изпитва дискомфорт. Ако тези сигнали останат незабелязани от човека, кучето започва постепенно да използва все по-ясни форми на комуникация. Едва тогава могат да се появят ръмжене, щракване с уста или ухапване. Ръмженето не е проблемът. То е предупреждението за проблема.

Източник: iStock

Парадоксът е, че много стопани наказват именно ръмженето, защото го приемат като проява на агресия или неуважение, а то най-често е последният опит на кучето да предотврати конфликта. То казва: "Не се чувствам добре в тази ситуация. Моля те, отдръпни се."

Когато наказваме предупреждението, не премахваме причината за него. Премахваме комуникацията. Кучето просто научава, че предупреждението води до неприятни последици. Така стигаме до ситуации, в които то прескача част от сигналите и реагира по-рязко. Не защото е станало по-агресивно, а защото е разбрало, че комуникацията не работи.

Агресията сама по себе си не е емоция или черта на характера. Тя е поведение. Начин, по който кучето се опитва да се справи с конкретна ситуация - да увеличи дистанцията от нещо, което възприема като заплаха, да защити себе си, ресурсите или потомството си, или да прекрати ситуация, с която не може да се справи по друг начин. Ако разпознаваме причината за този дискомфорт достатъчно рано, много от инцидентите могат да бъдат предотвратени.

Една от най-важните разлики между инцидент и предотвратен инцидент е дали първите сигнали са били разпознати навреме. Всичко започва много преди ухапването - в момента, в който кучето казва "Не се чувствам добре" и насреща има кой да го чуе.

Ако трябва да посочите три конкретни мерки, които могат реално да предотвратят подобни трагедии в бъдеще, какви биха били те - както на ниво стопани, така и на ниво институции и общество?

Не мисля, че основният проблем в България е липсата на закони. В голяма степен законовата рамка съществува. Проблемът е, че прилагането е непоследователно, а превенцията често започва едва след като вече се е случила трагедия.

Ако трябва да посоча три мерки, бих започнала оттам, откъдето започва животът на всяко куче.

Първата е реален контрол върху развъждането, продажбата и придобиването на кучета. Когато развъждането е безконтролно, няма кой да носи отговорност нито за здравето и темперамента на кучетата, нито за средата, в която попадат. Отговорното развъждане не е просто въпрос на родословие. То означава внимателна селекция на животни с добро здраве и стабилен темперамент, оценка на състоянието им и внимателен подбор на бъдещите стопани.

Тук трябва да добавим и осиновяването. При кучетата от приют или улица не можем да говорим за селекция, но можем да говорим за подбор на осиновители. Куче със сложно минало или специфични нужди не бива да попада при човек, който не е подготвен за тях. Това не означава осиновяването да става по-трудно, а по-осъзнато и с честна оценка на кучето, подходящ подбор на дома и подкрепа след това.

Източник: iStock

Втората е ефективен контрол върху спазването на съществуващите законови изисквания. Регистрация, идентификация, безопасно отглеждане, недопускане на свободно движение на кучета - всичко това вече съществува като изисквания в различна степен, но твърде често липсва контрол. Последицата е, че продължаваме да виждаме голям брой нерегистрирани, изолирани и неглижирани кучета, особено в по-малките населени места.

Тук е важно и още нещо, за което рядко се говори - какво се случва, след като бъде подаден сигнал. От една страна, трябва да насърчаваме гражданската съвест: хората да не подминават куче, което живее вързано, изолирано или в явно занемаряване. От друга, сигналът има смисъл само ако насреща има ясна структура и протокол за реакция - кой проверява, в какъв срок, с какви правомощия, с каква експертиза. В момента твърде често сигналът или няма къде да отиде, или остава без последствие. А бързата и адекватна реакция е една от най-евтините форми на превенция.

Първата кучешка градина в София

Къде да оставим кучето си, докато сме заети или на работа

Третата е подготовката на стопаните. В България все още приемаме, че човек има право да притежава куче, без да е необходимо да знае нищо за неговото поведение, нужди или безопасно отглеждане. Тук ролята не е само на държавата, тя може да насърчава и прави достъпни образователни кампании, но специалистите и организациите също имат какво да дадат. Защото повечето стопани искрено обичат животните си. Но любовта сама по себе си не учи как се разпознава стрес, как се предотвратява конфликт или как се поема отговорност за животно с конкретни нужди.

Може би най-важното е да променим начина, по който говорим за подобни трагедии. Докато след всеки инцидент общественият разговор започва и приключва с въпроса "Каква е породата?", ще продължаваме да лекуваме последствията, а не причините. Защото истинската превенция не започва след трагедията, а години по-рано - с начина, по който развъждаме, придобиваме, отглеждаме, обучаваме и поемаме отговорност за кучетата си.