В събота гледахме "Хроники на неудобната истина" в кино "Влайкова" и за пореден път си дадохме сметка, че има нещо особено в старите киносалони. Не е само големият екран или филмът, заради който сме излезли от дома си. Има го усещането, че за два часа се връщаме към едно по-различно време - когато ходенето на кино е било събитие, срещите са започвали във фоайето, а кварталният киносалон е бил част от живота на целия град.
"Влайкова" е от малкото места в София, които все още пазят това усещане. Но някога столицата е имала десетки кина - от елегантни салони в центъра до квартални зали, в които поколения софиянци са гледали първите си филми, ходили са на срещи и са откривали светове, далечни от ежедневието им.
Днес някои от тези кина продължават да показват филми, други са сменили предназначението си, а трети са останали само в спомените и старите фотографии. Историите им са и разказ за самата София - за нейната архитектура, културен живот и начина, по който се променят навиците ни.
Кинотеатър "Влайкова" - дарение, което продължава да живее век по-късно
На ул. "Цар Иван Асен II" се намира едно от най-ценните места в културната история на София. Кино "Влайкова" е сред най-старите действащи киносалони в България - то е живо доказателство как една лична мечта може да се превърне в културно наследство.
Историята започва през 1925 г., когато Мария Влайкова - учителка и съпруга на писателя и общественик Тодор Влайков - решава да построи на собствен терен салон за кинопрожекции. Тя вярва, че киното може да бъде много повече от забавление: място за образование, култура и срещи. Затова замисълът ѝ включва не само прожекции, но и литературно-музикални вечери, беседи и обществени събития.
Строежът е осъществен със собствени средства и заеми. През февруари 1926 г. Мария Влайкова оформя завещанието си, с което дарява сградата на Министерството на народното просвещение с условието тя да служи за културно-просветни цели. Тя умира в края на същата година, но идеята ѝ продължава да живее. На 3 октомври 1926 г. в салона е прожектиран "Треска за злато" на Чарли Чаплин - първата прожекция в историята на киното.
През годините сградата преминава през различни изпитания. При бомбардировките над София през март 1944 г. е улучена от бомба и изгаря заедно с цялото оборудване. Наемателят Стилян Георгиев я възстановява със собствени средства и още през октомври същата година киното отново отваря врати.
Между 1968 и 1971 г. салонът носи името "Айзенщайн", но след настояване на местната общност връща първоначалното си име. От 1949 г. сградата е предоставена за постоянно ползване на читалище "Антон Страшимиров", което продължава да я поддържа и днес.
Филмотечно кино "Одеон" - дом за филмите, които не бързат да слязат от екрана
Близо до кръстовището на булевардите "Патриарх Евтимий" и "Васил Левски" се намира кино "Одеон". Днес то е познато на киноманите с подбраната си програма, ретроспекциите и филмите, които невинаги намират място в големите търговски кина.
Историята на името му обаче води към друго място. Старото кино "Одеон", намирало се на ул. "Цар Симеон", е унищожено при бомбардировките над София през 1944 г. По-късно името е възродено за салона, който днес познаваме като "Одеон" и който преди това е бил кино "Дружба".
През 1973 г. Българската национална филмотека получава собствено пространство за прожекции именно в тази зала, а през 1991 г. тя приема името "Одеон".
Програмата му днес включва архивни заглавия, тематични цикли, фестивални прожекции и срещи с българското и световното кино. Това е адрес за зрители, които понякога предпочитат да открият забравен филм, вместо да изберат най-новия блокбастър.
"Дом на киното" - мястото, където филмът е повод за разговор
На ул. "Екзарх Йосиф" 37 се намира един от най-важните адреси за българското кино. "Дом на киното" започва да работи през 1989 г., но историята му е тясно свързана с Българския съюз на филмовите дейци (СБФД), чиято собственост е сградата. До промените през 1989 г. прожекциите в салона са били предназначени основно за професионалистите от филмовата общност, а след това вратите му се отварят за широката публика. Така едно пространство, създадено около нуждите на киноиндустрията, постепенно се превръща в любимо място и за обикновените зрители.
През 90-те години киното започва да изгражда своята идентичност като сцена за филми, които трудно намират място в комерсиалните салони. Между 1992 и 1999 г. негов директор е Стефан Китанов - човекът, който по-късно ще стои и зад създаването на "София филм фест". През 2003 г. управлението е поето от продуцентската компания "Арт Фест", а през следващите две десетилетия "Дом на киното" се утвърждава като едно от главните места за среща на софийската публика с българското и световното независимо кино.
Програмата му се превръща в алтернатива на стандартния мултиплекс: ретроспективи на големи режисьори, седмици на различни национални кинематографии, документални филми, дебюти и заглавия от международни фестивали. Салонът е сред основните сцени на "София филм фест", "Киномания", "Синелибри" и други кинофоруми. През годините тук се срещат български зрители и международни гости като Вим Вендерс, Иржи Менцел и Кшищоф Зануси. "Дом на киното" става част и от европейската мрежа Europa Cinemas, която подкрепя разпространението на европейски филми.
Историята му обаче не минава без трудности. На 31 май 2023 г. изтича договорът между СБФД и "Арт Фест" и киното временно прекратява работа, докато се търси нов начин за управлението му. Новината предизвиква тревога сред киноманите, защото става дума не просто за поредния салон, а за място с особено значение за филмовата култура в България. Днес "Дом на киното" отново има активна програма и продължава да предлага срещи с киното извън най-комерсиалните заглавия.
В известен смисъл името му е напълно точно: това е дом не толкова на конкретна сграда или екран, колкото на общност от хора, които обичат да откриват киното в различните му форми. И докато други стари салони в София са изчезнали или са сменили предназначението си, "Дом на киното" продължава да напомня, че филмът може да бъде не просто развлечение за вечерта, а повод за разговор, спор и откривателство.
"Люмиер" - киното, което запази мястото си в НДК
За разлика от някогашните столични кина, които изчезват или сменят предназначението си, кино "Люмиер" има друга история. То се намира в т.нар. Малко НДК - част от комплекса на Националния дворец на културата, чието строителство започва през 1978 г., а официалното му откриване е на 31 март 1981 г. по повод 1300-годишнината на българската държава.
Името на салона е своеобразен поклон към братята Огюст и Луи Люмиер, чиито публични филмови прожекции в Париж през декември 1895 г. се смятат за един от ключовите моменти в раждането на киното. Така залата в сърцето на София получава име, което напомня за самото начало на седмото изкуство.
През годините "Люмиер" се утвърждава като място за филмови фестивали и специални прожекции, а през януари 2016 г. започва да предлага и редовна ежедневна програма. Началото е поставено на 13 януари - Деня на българското кино - с прожекцията на филма "София - 100 години столица на българското кино". Зад инициативата стоят Националният дворец на културата и Националният филмов център, които обединяват усилия, за да дадат по-широка сцена на българските филми.
През март 2017 г. салонът отваря отново след обновяване. Днес той е част от европейската мрежа Europa Cinemas, а програмата му поставя акцент върху съвременното българско и европейско кино, фестивалните заглавия и срещите с автори. Залата разполага с 370 места и сцена, което позволява да бъде домакин не само на филмови прожекции, но и на разговори с публиката, представяния и други културни събития.
"Люмиер" може и да няма вековната история на "Влайкова", но има своя важна роля в културния живот на София. В град, в който много стари киносалони са изчезнали или са се превърнали в магазини, тази зала продължава да предлага нещо различно от поредния холивудски блокбъстър - възможност да открием филми, които рядко попадат в центъра на масовото внимание.
Кино "Изток" - срещу "Плиска", където екранът отстъпи място на пазаруването
Ако някога сте минавали покрай хотел "Плиска" по "Цариградско шосе", вероятно познавате мястото, на което днес се намира супермаркет. Но за поколения софиянци тази сграда е била свързана с нещо съвсем различно - кино "Изток".
Салонът е открит през 60-те години и е част от архитектурния ансамбъл около хотел "Плиска", оформил се в тази част на града. Името му идва от едноименния квартал, а киното бързо се превръща в естествена част от местния живот. То е не само място за прожекции, но и културно средище - в сградата се помещава и читалище "Николай Хайтов".
Източник: iStock
Пространството пред киното също има своя история. Именно там е сниман филмът "Един снимачен ден" от 1969 г. А за жителите на района площадчето е било място за срещи и разходки. Сред хората, които често се отбивали там, бил и писателят и сатирик Радой Ралин, живял в съседен блок.
С приватизацията на киносалоните в края на 90-те години "Изток" спира да работи. В продължение на години сградата остава затворена, а фасадата ѝ постепенно се превръща в рекламна повърхност. През 2010 г. имотът е придобит от компания, свързана с веригата "Билла", а около 2011 г. пространството е преустроено за супермаркет. Преди имаше и школа по латино танци, а в момента освен "Билла" има и магазин за дрехи Pepco.
"Модерен театър" - първото специално построено кино в София
По бул. "Княгиня Мария Луиза" някога се намира едно от най-важните места в ранната история на българското кино - "Модерен театър". Открито през 1908 г., то е първото специално построено за кинопрожекции кино в София. За времето си салонът е модерен и внушителен, с партер, балкон и ложи. В него на 13 януари 1915 г. е показан "Българан е галант" на Васил Гендов, смятан за първия български игрален филм.
Представете си какво е означавало това в началото на XX век - ново изкуство, нова технология и публика, която тепърва открива магията на движещите се образи. "Модерен театър" е част от началото на българската филмова индустрия.
Съдбата му обаче е далеч от бляскава. След като през годините сменя името и предназначението си, киното постепенно губи първоначалната си функция. Днес сградата е затворена и е оставена да се руши, вместо да продължи да изпълнява ролята, за която е създадена.
Контрастът е особено тъжен: на място, където някога зрителите са гледали първите стъпки на българското кино, днес няма прожекции, а само разруха. Остава историята - и въпросът дали градът може да намери начин да съхрани подобни пространства, преди да е станало твърде късно. За съжаление, опититът до момента показва, че културата не е сред приоритетите на управляващите.
Кино "Сердика" - споменът за големия екран срещу паметника на Левски
Кино "Сердика" от емблематичните места на стара София - част от архитектурния комплекс с хотел и ресторант "Берлин", изграден през 60-те години по проект на арх. Лиляна Пиндева. Още след построяването си комплексът е оценяван високо за модерната си архитектура, а характерната извита фасада и хоризонталните линии се превръщат в разпознаваем силует на площад "Васил Левски".
В началото на 70-те години "Сердика" вече е сред най-престижните столични кина - замислено с модерна за времето си прожекционна техника и озвучаване. За много зрители киното е било начин да се докоснат до светове, които изглеждали почти невероятни - далечни галактики, невиждани ефекти и истории, за които след това се говорело с приятели. В онези години ходенето на кино е било преживяване само по себе си, а не просто част от вечерта в търговски център.
Източник: iStock
Но "Сердика" не успява да запази мястото си в съвременна София. След като киното прекратява работа, сградата е разрушена през 2016 г. На терена по-късно е изграден хотел Hyatt Regency Sofia.
Днес на това място вече няма фоайе, каси и афиши, нито опашки преди прожекция. Има съвсем различна градска реалност - хотел, гости от различни държави и нова функция на пространството. Малко тъжно ни става, когато се замислим, но подобна съдба имат немалко кина в България. Историята на "Сердика" обаче е като напомняне колко бързо културните места могат да изчезнат от физическия облик на един град, дори когато продължават да живеят в спомените на хората.
