Потъмнелите от страх очи на Урген невиждащо се стрелкаха по отвесната скала в търсене на спасителни издатини. Закрепен в края на тесния перваз на има-няма метър от разколебания занскарски носач, недоумявах какво трябва да направя, за да му помогна да се измъкне от това задънено положение.

На гърба му висеше шейна с тегло поне трийсет килограма, която само чакаше мускулатурата на Урген да поддаде и балансът малко да се наруши, та гравитацията да я обладае и похити в зейналото празно пространство под краката ни. Там долу, притиснати в челюстите на черния каньон, замръзналите води на река Занскар отразяваха мъртвешко синята светлина на хималайската зима и съвсем ме вледеняваха..

А ни остават само още два дни усилия, за да се измъкнем от този рехав, усоен свят на отвесни ронливи брегове и невидима водна стихия, маскирана от гнили ледове, които пропукват вцепеняващо под боязливите ти стъпки. Дали Урген ще извади по-голям късмет от онзи млад носач на французите? Завчера момчето изневиделица попадна на тънък лед и в миг реката го завлече в дълбините под ледения си покров, за да не го видим никога повече.

Двайсет години по-рано, но през лятото, пак се бях озовал на същото това забравено от господ - но не и от планинските богове - място. Занскар е самостойна етническа област, голяма колкото една стотинка, хвърлена зад главната верига на Хималаите в най-северния край на Индия. Там, където флуидната променливост на планините се втвърдява в константната еднозначност на Тибетското плато. Тогава пак вървях по река Занскар, могъщ приток на Инд, и се заплетох в сходна ситуация със скрит изход. Не успях да го намеря - поради неумение или предопределеност, и земното притегляне ме засили надолу по ръбестия, гласпапирен бряг, който без труд схруска тънките ми летни дрехи. Когато спрях сред облак прах след 25 метра безмилостно шлайфане по очи, цялата фронтална част на тялото ми приличаше на оваляна в пепел прясно отрязана пържола.

За разлика от мен Урген все пак намери изход и успя да се фокусира достатъчно, за да направи необходимото движение и да се хване за протегнатата ми ръка. После беше лесно. Прималели от завладялото ни олекване след тоталния адреналин, двамата се друснахме на острите камъни. Едва тогава ме напусна чувството за deja vu и си дадох сметка колко различно е всичко от онзи далечен топъл ден.

Сега беше януари и вместо по къси ръкави бях навлечен с шест ката дрехи.

Дневната температура в тази труднодостъпна за слънцето клисура вечно оставаше дълбоко под нулата. Отвред ни загръщаше смразяваща светлина с цвят на дим. Сякаш бяхме някъде на север, в периода на полярната нощ. Колоритният релеф на летния планински ландшафт беше пресован в графичната монохромност на зимата. Наред с това бруталният хималайски студ беше омаломощил иначе буйните води на река Занскар, оковавайки ги в ледена фуния. Обичайният за лятото нескончаем речен тътен е заменен от злокобно, сумрачно мълчание. Все едно реката се е скрила в сенките на своето змиевидно каменно легло, притаена в заплашително очакване на онези, които ще се осмелят да тръгнат по нейните заледени форми. А за занскарците - шепа народ от монголоидната раса с малко примес от кашмирци с европеидни черти, - чиято хималайска страна е бронирана от непристъпни през зимата планински хребети с височина над 5000 метра, замръзналата река е единствената съобщителна връзка с външния свят в продължение на месеци.

Чадар, или "Пътят по замръзналата река", е освобождението на Занскар от клопката на географията. В тия краища на Земята, където планините са богове с непостоянна благосклонност към човека, реката предоставя изход. И както водите на Червено море се отдръпват пред Мойсей и неговите хора, за да избягат в Обетованата земя, така мътният поток на река Занскар кристализира в спасителна ледена артерия. Макар да е крайно несигурна, рискована и често дори ефимерна, алтернатива няма. Пътят по леда обикновено е проходим от началото на декември до края на март, когато дългият над сто километра хималайски каньон се превръща в пешеходна магистрала.

Такъв е смисълът на Чадар за местните хора. За нас със спътника ми Ники Генов, както предполагам и за малкото чужденци, които всеки сезон преминават този странен маршрут, това беше възможност не само да вкусим парещия дъх на хималайската зима и да споделим нестандартното ежедневие на пътниците по ледената река. На въпроса на близки и приятели за какъв дявол ми е дотрябвало да ходя през януари в Хималаите, без стеснение, че плагиатствам, давах готовия отговор на Руди Давидов. Някакви туристи на Мальовица попитали известния от миналото планинар защо търси все екстремното в планините. "За емоции бе, хора!", отвърнал им чичо Руди.

Емоциите започнаха още от първия ден, след като напуснахме относителния комфорт на достъпния по въздух Ладак и неговата столица Ле. За нашия Чадар сме наели трима носачи, които разпределиха помежду си повече от сто килограма багаж - храна и гориво за десет дни, бивачни съоръжения и лични вещи. Спалгон е името на местния ни водач. Занскарец от Падум, главното селище на будисткото княжество, той въпреки младостта си познава отблизо капризния нрав на ледовете по реката. Както се оказа, това е основно изискване, ако държиш да се завърнеш жив и здрав от зимен Занскар. Наистина ледената обстановка е толкова многолика и изменчива, че само придобитият усет от многократни преминавания може да ти подскаже как точно да преодолееш ключовите участъци.

По обяд се разделяме с последния белег на западната цивилизация - джипа - в края на автомобилния път, който се строи по дефилето на река Занскар. Когато шосето бъде завършено, Чадар просто ще престане да съществува. Всяко поколение има своите основания да съжалява, че не се е родило по-рано. Ала както е тръгнал светът, причините да бъдем благодарни, че няма да сме се пръкнали по-късно, май изглеждат повече.

Първите ми крачки по огледалната повърхност са направо отчайващи. Стремейки се да поддържам темпото на местните, не разбирам как краката ми хвръкват във въздуха и - пльос! - тупвам по гръб на леда. И така няколко пъти, докато нарастващата болка отзад не ме заставя да си отворя очите и да изуча как занскарците успяват да се движат безаварийно по тая хлъзгавица. Техниката им се оказва елементарна и лесна за усвояване. Чисто и просто ходиш като патица - ситниш, без да отделяш ходилата си от леда. Отстрани гледката е комична: керван от черни фигури чевръсто се клатушка по безконечната пързалка, подобно на разтревожени пингвини.

Преходът през първия ден се очертава подвеждащо безпрепятствен. Ледът така здраво е задушил река Занскар в обятията си, че абсолютното спокойствие наоколо ни действа заразително. На път сме да забравим, че само на педя под краката ни тече мощен воден поток... Нощуваме в скална ниша над реката. Избрали сме да спим без палатка, на открито заедно с местните, за да стоим близо до огъня, който носачите поддържат до късно с изхвърлени по бреговете сухи дърва. Преди да дойде часът за лягане, излапваме по една масивна порция далбат - варен ориз, полят със сос от силно подправена червена леща - и изпиваме неизброими чаши черен чай или с мляко и захар, или с мазнина и сол. Това ще се окаже нашето несменяемо меню през следващите седмици. Заспивам с наивната мисъл, че тоя Чадар май не е кой знае какво...

Още на другия ден обаче замръзналата река ни всмуква в своята безпощадна утроба. Оградните стени на каньона се сближават и надвисват над нас, като скриват почти напълно небето от очите ни. От сутрин до вечер се движим в синкава полусветлина, процеждаща се през натежалия от мраз въздух. Ако по обед уцелим някое огряно от слънце уширение на речното корито, спираме за кратко да сварим чай. И отново подновяваме своя патешки ход през ледения лабиринт. Редуват се отсечки от гладък стоманен лед, пресечени с пропукващи ивици от наскоро замръзнала вода или неравни, застъпени един връз друг ледени блокове и неприятни цепнатини. Водачът Спалгон често се прехвърля от средата на реката до самия бряг и обратно в търсене на безопасен път. Трафикът е пределно оживен и в двете посоки, тъй че маршрутът би трябвало да бъде очевиден. Ала в действителност не е така, защото ледът постоянно се променя и често се налага да обхождаме участъци, за които само преди час сме научили от минаващи пътници, че са проходими. Стигнем ли обаче до тях, оказват се или залети с половин метър прясно избила вода, или подкопани и отнесени от течението. Нерядко се налага да пропълзяваме по широки по-малко от метър ледени первази, притиснати от надвесени скали. Най-трудно е за носачите, които едва съумяват да прибутат тромавите си шейни през теснината, без да ги катурнат в бързите открити води, миещи леда. На други места по разни причини реката изобщо не е яко замръзнала и сме принудени да траверсираме високо по сриващи се, стръмни брегове. В такива случаи носачите нарамват шейните като раници и запъплят нагоре с непригодните за катерене гумени ботуши подобно на допотопни членестоноги.

Ден след ден напредвахме срещу течението на реката, докато снежната покривка се увеличаваше, температурите спадаха правопропорционално с началния ни ентусиазъм и хищният студ алчно печелеше терен в неспособните ни да се стоплят тела. По време на движение пръстите на краката и ръцете ми постоянно мръзнеха. Единствено вечер край огъня смогвах да възвърна кръвообращението в тях и едва после в спалния чувал се сгрявах повече. Наред с това бях вечно гладен. Познавах този глождещ, неутолим глад от предишни пътувания и се боях от него. А занскарците готвят по индийски образец - изключително постно. В огромна тенджера с далбат слагат три лъжици олио и толкоз. При минус 20 градуса с такава оскъдна мазнинка далеч не можеш да стигнеш. Затова, щом се добрахме до Нйерак, първото село по пътя, купих една буца масло и поръчах на Спалгон обилно да обогатяват ориза. Оттам нататък нещата се подобриха и на носачите така им хареса блажния ориз, че си слагаха по цяла супена лъжица масло допълнително.

От Нйерак навлизаме в най-сложната, никога недокосвана от зимното слънце част на замръзналата река. Още в самото начало предстои участък със съмнителен лед и Спалгон праща двама от носачите да проверят положението. След час се връщат - може да се мине, но трябва да се гази киша до над коляно. Дотук само един-два пъти се бяхме понамокрили, преминавайки къси отсечки от наводнен лед. Нахлузваме върху обувките непромокаемите гащеризони и нагазваме в ледената чорба.

Нататък каньонът клаустрофобно ни притиска. Стеснява се до седем-осем метра. В царстващия призрачен мрак имам чувството, че съм попаднал в декор от холивудска фантасмагория. Излиза остър насрещен вятър. Целият зъзна, но поне ледът е як и се ходи леко. Ако реката не е надеждно замръзнала тук, трябва да литнеш, та да преминеш. Или най-малкото да имаш достатъчно солидни нерви, за да траверсираш по скалите над бързеите с помощта на дълги железни клинове, набити през петдесет-шейсет сантиметра. Спалгон обяснява, че това е нормална практика в началото и края на сезона или при внезапно затопляне. Мислено си пожелавам да не ни спохожда такъв късмет и свеждам чело срещу режещата вихрушка.

Същата вечер пристигаме по тъмно в плитката ниша Царакдо, където духа отвсякъде. Хапваме набързо и с цялото си налично облекло се пъхваме в спалните чували. Според Спалгон температурата е към минус 35 градуса. Незнайно защо, Царакдо е най-студеното място по целия Чадар. Както обикновено, планината е запазила своя шедьовър за финал. Призори всичко е обледенено. Костите ни проскърцват в кънтящия студ, докато си прибираме багажа. Адски рано е, но повече не се издържа и вкочанени тръгваме да търсим слънцето.

Намираме го след три часа ходене като насън. Същевременно достигаме и края на Занскарското дефиле. Напускаме заледеното корито на реката, зарязваме патешката походка и по заснежени склонове се отправяме към старата столица на княжеството, Зангла. Строгият силует на двореца стърчи на хоризонта, ала са ни нужни дълги часове, за да изминем тези последни двайсет километра до селището. Все пак за първи път от толкова дни се загрявам, докато вървя, и дори събличам пухенката си. С топлината идва и закъснялата наслада от преживяното по леда на река Занскар, на което мога да се радвам само в ретроспекция.

В Зангла нищо не е така, както беше досега. Имаме покрив над главите си; не палим огън, а печка; носачите ни приготвят божествен омлет; хазайката ни черпи с ракши и чанг; навън се чува детски смях; лягаме да спим на нарове, застлани с вълнени занскарски черги. Дори сънувам - че карам велосипед в калифорнийската пустиня Мохаве и умирам от жажда в лятната жега. Пресягам се в просъница да отпия от пластмасовата бутилка до себе си, но усещам, че държа в ръката си безводен леден цилиндър. Тутакси се отърсвам от съня и със смесено чувство осъзнавам, че леденото ни приключение далеч не е завършило. Предстои ни да се върнем обратно... По същия път. През същите емоции.

 

Статията се публикува с любезното съдействие на списание Одисей.