Кибрит. Поредният предмет, който съм приела за даденост и изобщо не забелязвам. Невзрачна кутийка, на която се мъдри зебра или в по-веселия случай - носталгичния надпис „Спички". Някаква си вещ, с която никога не бих ви занимавала, ако случайно не бях минала покрай лавка на бул. „Левски". Там попаднах на Анастас.

За някои хора той може да е най-обикновен продавач, но не е. Анастас е съвременният градски Дон Кихот. Малко луд и малко не на място.

Защо ли? Вие как бихте се чувствали, ако сте затворени в пространство 2 на 2, взимате смешни пари и ви се налага да контактувате с всякаква изнервена паплач? Бихте ли имали сили винаги да сте любезни, внимателни и усмихнати? „Да бе, да, ти луда ли си...". Именно за това говоря - Анастас го постига по някакъв начин. И наистина изглежда като странен колаж в потока от забързани, псуващи и нацупени хора.

Питате се какво е общото между всичко казано дотук? Ще ви кажа: Анастас, моят Рицар на Красивия образ „разкрасява кибрити".

Върху тях няма да видите новоизгряла фолк кака по сутиен. Върху тях има малки колажи или залепено целофанче с кафе. Във вътрешната им част няма реклама на банка или телефона на Мими, а правилата за судоку. Може и просто да са снабдени със специална лентичка за издърпване (което ми се струва добра идея, предвид колко ми е досадно да се избутва смачкан кибрит). Дори да не са с кой знае какво техническо подобрение, кибритите на Анастас искрено ме радват.

От разговора ни добивам впечатление, че идеята му е хрумнала именно по този повод - за да зарадва с дребен жест клиентите си. Обяснява ми, че винаги се е занимавал с подобни арт дейности, така че направата на кибритите е дошла естествено и спонтанно.

Интересно ми е, дали хората ги забелязват и каква е реакцията им. Той с усмивка ми обяснява:

„Представи си, че на ден тук минават по сто красиви жени. Аз не мога да харесвам всички по специален начин, има пренасищане. Така е и с хората, които обръщат внимание на кибритите ми. Ако всички, които пазаруват оттук ги забелязват, значи нещо не е наред. Достатъчни са десет души, но да усетиш, че са наистина впечатлени. Тогава и аз изпитвам удовлетворение."

Все пак опираме и до въпроса дали го прави с комерсиална цел и колко струва един кибрит.

„Според теб колко трябва да е цената на един такъв кибрит? Понеже, ако го положа в някой музей на съвременното изкуство или в експозиция на „Малборо" може да има доста висока цена. Но като се има предвид себестойността му, за колко мога да го продавам тук?"

За съжаление, не мога да му отговоря... не сме на експозиция, а на булевардна лавка. Малките идеи понякога могат да се продават на висока цена, но в повечето случаи остават незабелязани. Секунди преди да се почувствам депресирана от тези мисли, Анастас се обръща към мен и ми казва:

„Няма значение каква е цената им. Ето, лейди, вземете този. Подарък е лично за вас."

От този жест „Лейди" се чувства обнадеждена. Иска й се да вярва, че Анастас ще открие и други съмишленици в борбата си с Вятърната мелачка на Големия Град. Все пак и десетте човека, които ще забележат кибритите му не са лош процент. Нали?