"Хората, които искат нещо от теб са винаги мили и силно твърдят, че те обичат. Знам много такива. Купища около мен има такива. Те просто искат. Никога не дават нищо.

Казват - даваме любов. Ха. Когато на човек му трябват хляб и лекарства, надращената във фейсбук любов е толкова важна, колкото миша пръдня.

Но ето - друго: примерно тези, които ти дължат пари, които си изработил,които ти дължат от седмици и са дали дума да ти изпратят (защото ти ги дължат!) (както правят почти всички, за които работя), тия уж почтени и богати хора, за които аз пиша своите важни неща - просто се крият.

Когато отново и отново ги търся, унижавайки се да прося парите, които съм изкарал с труда си - те просто не си вдигат телефона, теях ги няма.

Това е България. Една кочина от недостойни и непочтени хора. Това е българската почтеност. Ние се чудим защо сме народ, който мрази себе си.

А то е просто - пошлите и недостойни хора няма как да не мразят и себе си; а мразиш ли себе си - мразиш и другите. Един малък и страничен пример:

Една свиня - Сашо Диков - ме покани в студиото си. В почивен, празничен ден. В тоя ден, аз, апропо, щях да работя, защото за да живееш като писател , трябва да работиш дяволски много.

Но той просто безцеремонно го отне от мене. Моето време за труд. Загуби ми почивния ден. В който щях да работя.

Но по-веселото е, че освен, че ми погуби деня, той успя - за да печели грозен и неприличен рейтинг - да ме обиди, Да каже куп противни неща за мене.

Да се държи грозно с мене. И след това да не ми се извини. Аз му дадох цял ден. Той ми даде обиди и презрително отношение. Та - въобще - недостойните хора в България правят така, че да мразим себе си.

Весела Коледа, на вас, християни, които имате християнството за нещо като клане на прасета и рисуване на кръст на убитите прасета - на челото.

Честита Коледа и весела Нова година" - това написа писателят Калин Терзийски и публикува на стената си във Фейсбук. /Lifestyle.bg