СЪНЯТ НА НЮТОН
"Дано Бог ни опази от праволинейния поглед и съня на Нютон."
Уилям Блейк, от стихотворение, включено в писмо до Томас Бътс (1802 г.)
"Невежеството по-често ражда увереност от познанието: именно знаещите малко, а не знаещите много, са тези, които с такава сигурност заявяват, че науката няма да разреши този или онзи проблем." - Чарлс Дарвин, Въведение, "Произходът на човека" (1871 г.)
Под израза "сънят на Нютон" поетът, художникът и революционерът Уилям Блейк изглежда има предвид светоглед, който е ограничен в перспективата на Нютоновата физика, както и отдръпването на самия Нютон от мистицизма (което не е пълно). Блейк намира идеята за атомите и частиците светлина за забавна, а влиянието на Нютон върху нашия вид - за сатанинско. Една често срещана критика към науката е, че е твърде тесногръда. Вследствие на очевидните ни ограничения, науката отхвърля като несъстоятелни и въобще отказва да се занимава с широк диапазон от вдъхновяващи образи, закачливи идеи, откровен мистицизъм и изумителни чудеса. Без материални доказателства науката отказва да признае призраците, душите, ангелите, дяволите и дхарма-телата на Буда. А също и извънземните посетители.
Американският психолог Чарлс Тарт, който намира за убедителни доказателствата за съществуването на извънсетивни възприятия, пише следното:
"Един от важните фактори за настоящата популярност на идеите на Ню Ейдж е реакцията срещу обезчовечаващия и бездуховен сциентизъм - философския възглед (маскиран като обективна наука и защитаван с емоционалната решителност на прероден фундаментализъм), че ние не сме нищо повече от материални същества. Разбира се, би било глупаво безкритично да прегърнем всичко с етикет "духовно", "свръхестествено" или Ню Ейдж, тъй като независимо от това колко благородни и вдъхновяващи са, голяма част от тези идеи са фактически погрешни. От друга страна, този интерес към явлението Ню Ейдж представлява основателно признаване на някои от страните на човешката природа: хората винаги са имали и продължават да имат преживявания, които, изглежда, са "свръхестествени" или "духовни"."
Но защо "духовните" преживявания трябва да са предизвикателство срещу идеята, че ние сме направени от материя и нищо друго? Почти никой не се съмнява в това, че материята (и енергията) съществува в ежедневния свят. Доказателствата са навсякъде около нас. Обратното - както вече имах случай да кажа, доказателствата за нещо нематериално, което да може да бъде наречено "дух" или "душа", са твърде съмнителни. Разбира се, всички ние имаме богат вътрешен живот. Само че, като се има предвид зашеметяващата сложност на материята, как бихме могли да докажем, че вътрешният ни живот не се дължи изцяло на нея? Приемаме за даденост, че в човешкото съзнание има още много неща, които не разбираме напълно и които невробиологията все още не е успяла да обясни.
Хората имат своите ограничения и никой не знае това по-добре от учените. Но множество аспекти на естествения свят, които само допреди няколко поколения са се възприемали като чудеса, сега вече са намерили своето обяснение във физиката и химията. Поне някои от днешните загадки ще бъдат окончателно разрешени от нашите потомци. Например фактът, че за момента не можем да дадем подробно обяснение на изменените състояния на съзнанието посредством известното за химията на мозъка, не предполага съществуването на "духовен свят" в по голяма степен от слънчогледа, който следва слънцето в неговия път по небето - явление, което се е разглеждало като истинско чудо, преди да открием фототропизма и растителните хормони.
И ако светът не отговаря във всички отношения на нашите желания, дали за това е виновна науката? Дали грешката не е на онези, които искат да наложат на света своята воля? Всички бозайници - както и много други животни - изпитват емоции: страх, страст, надежда, болка, любов, омраза, необходимост да бъдат водени. Може би хората се тревожат повече за бъдещето, но в чувствата ни няма нищо, което да е уникално само за нас. От друга страна, нито е един друг вид не се занимава с наука толкова много и толкова добре. Как тогава науката би могла да бъде "обезчовечаваща"?
И все пак, всичко изглежда толкова несправедливо. Някои от нас умират от глад още в ранна детска възраст, докато други - само поради обстоятелството, че са се родили другаде - живеят в охолство и разкош. Можем да се родим в семейство с жестоки родители или в мразена етническа група. Възможно е да имаме вроден недъг. Нима просто преминаваме през живота, който е подредил картите си срещу нас, а след това умираме? Това ли е? Нищо повече от безкрайна и лишена от сънища дрямка? Къде тук е справедливостта? Това е жестоко, брутално и безсърдечно. Не би ли трябвало да получим още един шанс в тази игра?
Колко по-добре би било да се родим при нови обстоятелства, които да са съобразени с това колко добре сме играли през последния си живот - без значение колко лоши карти са ни били раздадени. Или пък, ако бъдем съдени след смъртта си, то тогава - ако сме се справили добре с личността, която ни е била дадена, и сме били смирени, вярващи и т.н. - трябва да получим наградата да живеем щастливо во век и веков, защитени от агонията и хаоса на света. Така би трябвало да бъде, ако светът беше обмислен, предварително планиран и справедлив. Така би трябвало да бъде, ако страдалите от болки и мъчения следва да получат утехата, която заслужават.
И затова тези общества, които ни учат да се примиряваме с настоящото ни положение в живота и да очакваме наградата в отвъдното, обикновено са имунизирани срещу революции. Освен това страхът от смъртта, който в някои отношения е механизъм за адаптиране в еволюционната борба за оцеляване, се оказва вреден при воденето на война. Затова и културите, които проповядват блажен отвъден живот за героите - или дори за тези, които са извършили нареденото им от властимащите, - биха могли да получат преимущество в съревнованието.
Следователно за религиите и народите би трябвало да е лесно да продават представата за отвъдния живот и идеята за някаква духовна част от нашата природа, която надживява смъртта. Едва ли можем да очакваме, че това ще бъде нещо, което ще бъде посрещнато с всеобщ скептицизъм. Хората ще искат да повярват в него дори и доказателствата да са неубедителни или въобще да ги няма. Вярно е, че мозъчните травми могат да направят така, че да загубим голяма част от спомените си, да ни превърнат от маниаци в миролюбиви хора или обратното. Промените в химията на мозъка могат да ни убедят, че срещу нас се подготвя огромна конспирация, или да ни накарат да мислим, че чуваме Божия глас. Но докато подобни убедителни свидетелства показват, че нашите личност, характер и памет - или душа, ако предпочитате, - се намират в материята на мозъка, все по-лесно става да не се съсредоточаваме върху тях и да откриваме начини да избягаме от тежестта на доказателствата.
И ако съществуват могъщи обществени институции, които настояват на това, че отвъден живот съществува, то едва ли трябва да се изненадваме от това, че несъгласните са малцинство, че се крият и че са преследвани. Някои източни, християнски и Ню Ейдж-религии (а също и платонизмът) твърдят, че светът не е истински и че страданията, смъртта и самата материя са илюзорни; че единственото нещо, което реално съществува, е "Разумът". Обратното - господстващото научно убеждение е, че разумът е само начин, по който ние възприемаме дейността на мозъка, т.е., че е свойство на стоте квадрилиона нервни връзки в мозъка.
В академичните среди се наблюдава укрепването на едно странно мнение, което извежда корените си от 60-те години на ХХ в. - че всички твърдения са еднакво произволни и че определенията "вярно" и "невярно" са заблуда. Може би това е някакъв опит за реванш срещу учените, които дълго време твърдят, че литературната критика, религията, естетиката и голяма част от философията и етиката всъщност са просто субективни мнения - тъй като не могат да бъдат демонстрирани като теореми от Евклидовата геометрия, нито да бъдат проверени посредством експеримент.
Има хора, които искат всичко да е възможно и тяхната действителност да не бъде ограничавана. Според тях нашето въображение и нуждите ни искат повече от малкото неща, за които науката ни учи, че имаме разумни основания да бъдем сигурни. Много гурута на течението Ню Ейдж (сред които е и актрисата Шърли Маклейн) стигат дотам, че прегръщат солипсизма - твърдението, че единственото истинско нещо са техните собствени мисли. Всъщност те казват: "Аз съм Бог." "Аз наистина смятам, че творя своята собствена реалност - казала Маклейн на един скептик. - Смятам, че всъщност аз ви създавам тук и сега."
Ако аз сънувам, че отново съм се събрал с починал родител или дете, кой може да ми каже, че това не се е случило наистина? Ако съм получил видение, че се нося в космическото пространство и виждам Земята под себе си, може би наистина съм бил там. Какви са тия учени, които дори не са имали същото преживяване, а ми обясняват, че всичко било в главата ми? Ако моята религия ме учи на това, че според неизменното и непогрешимото Божие слово вселената е само на няколко хиляди години, то тогава учените, които твърдят, че е на няколко милиарда години, са нагли и неблагочестиви и освен това грешат.
Дразнещо е, че науката поставя граници на това, което можем да направим, дори само по принцип. Кой казва, че не можем да се движим по-бързо от светлината? Нали казваха същото и за звука? Кой може да ни спре - ако имаме наистина мощни инструменти - да измерим едновременно и местоположението, и момента на електрона? Защо да не можем, ако наистина сме много умни, да конструираме вечен двигател "от първи вид" (такъв, който генерира повече енергия от тази, която му се подава) или вечен двигател "от втори вид" (такъв, който никога не спира)? Кой смее да поставя граници на човешката изобретателност?
Всъщност природата смее. Реално погледнато, в този списък от забранени действия се съдържа едно сравнително изчерпателно и много кратко изложение на законите на природата - на това как функционира вселената. Показателно е това, че псевдонауката и суеверията не признават ограниченията на природата. Вместо това "всичко е възможно". Те ни обещават неизчерпаема продуктивност, независимо от многобройните случаи, в които техните последователи са били разочаровани и предадени.
Откъсът се публикува със съдействието на ИК БАРД.
