Веселият глас изтананика по високоговорителите:
- О, Боже, кой може да познае естеството ти.
Сартадж нямаше отговор на този въпрос. Седеше с кръстосани крака на една веранда в Златния храм, в края на паркарма (1). Вдясно се падаше светилището на Баба Дееп Сингх(2), а точно отпред в ранното слънце проблясваше червеникавото злато на "Харимандир Сахиб". Сартадж и майка му бяха дошли точно в три сутринта пред портала на храма, бяха влезли и бяха видели шествието, което носеше "Гуру Грант Сахиб" през водата, към стола му. Сартадж се беше промушил през множеството, беше подпрял за няколко секунди с рамо носилката и беше помогнал в пренасянето на свещената книга, а после се беше върнал при майка си, закопнял за прилива на вълнение и увереност, които преди години беше усетил на тази свещена земя. Сега двамата седяха рамо до рамо, слънцето беше изгряло, а алеята беше пълна с народ и певецът беше задал въпроса.
Сартадж и майка му бяха пристигнали в Амритсар предния ден. Тя беше много уморена, когато отидоха у братовчед му, сина на леля му, а и стояха до късно заради дългата вечеря с множеството братовчеди, лели и почти забравени далечни роднини. Въпреки това майка му беше заръчала да навие будилника за два и половина и двамата бяха тръгнали в тъмното към "Харимандир Сахиб". Сега майка му беше кръстосала ръце в скута си и докато мърдаше устни, се клатеше леко напред-назад.
- Гладна ли си, мамо?
- Не, сине. Ти иди да си вземеш нещо за ядене.
- Не, добре ми е.
Общо взето, наистина му беше добре, но Сартадж се безпокоеше за майка си. Тя се беше затворила в някакъв неин си свят на спомени, скръб и молитва и беше много далеч от него. Очите є бяха влажни и тя бършеше често устата си с шала. И се молеше, но толкова тихо, че Сартадж не чуваше кой химн шепне. Не знаеше по какво и по кого скърби майка му и как да направи така, че тя да се почувства по-добре.
- Татко ли си спомняш? - попита той.
Майка му вдигна бавно глава и се извърна към него. Очите є бяха кафяви, огромни и учудени и изведнъж Сартадж изпита чувството, че гледа човек, когото не познава.
- Да - потвърди майка му. - Баща ти.
Но тя не му казваше всичко, имаше неща, за които не искаше да говори. Сартадж го усети и се притесни, сякаш беше нахълтал в тъмна стая, в която не биваше да влиза.
- Гладен съм - каза той. - Тук ли ще останеш?
- Да. Върви.
И така той я остави и заобиколи покрай нагънатото от вълнички езеро. По верандите бяха насядали поклонници, пред Сартадж изтичаха две момченца, подгонени от майка си. Тя ги хвана за раменете и ги върна при баща им, а по-голямото се усмихна на Сартадж, при което се видя, че един от предните му зъби го няма. Най-ранните спомени на Сартадж от "Харимандир Сахиб" бяха за студени пръсти на краката, за баща му, който го държи за ръката и го води бързо през плиткия водоем точно пред комплекса.
Сартадж се беше подхлъзнал на ледените мраморни стъпала, заслепен от златното отражение във водата на езерото. Знаеше, че като съвсем малък са го водили тук, но единственото, което помнеше, беше как оная зимна утрин е вървял между баща си и майка си и ги е държал за ръцете. Тогава не можеше да прочете имената на великомъчениците и на падналите воини върху мраморните плочи по стените и стълбовете. Сега му беше трудно да избегне имената на покойниците, да извърне очи от списъците, сложени от една или друга част в индийската войска или от покрусените семейства.
Ето, и върху стената до пътеката, водеща към "Харимандир", имаше такава плоча. Един капитан от леката пехота беше загинал при Сиахен. Две години след гибелта му неговата жена - и тя капитан - беше направила голямо дарение и беше поставила плоча в негова памет. Беше минало повече от десетилетие и Сартадж се запита дали жената на загиналия още скърби за него. Беше сигурен, че да. Представи си как съпругът се катери по гладката като огледало ледена стена високо над назъбените върхове. Съпругът беше много млад и смел, беше много по-високо от човешките селища и се изкачваше към своята смърт. Сартадж си представи и жената във военна униформа, с лице, извърнато към изгряващото слънце. Сартадж продължи да върви с насълзени очи.
За какво плачеше? Скърбеше за мъртвите, за капитана, но и за враговете му, чакали го на замръзналото бойно поле, където едвам са си поемали дъх и са съсипвали белите си дробове. Плачеше за всички имена по всички плочи и за великомъчениците сикхи по картините в музея горе, които бяха отстоявали своята вяра, бяха изтезавани, осакатявани и избивани. Плачеше за шестстотин четирийсет и четирите имена в списъка на музея, за сикхите, избити през 1984 година, когато армията обсадила храма, плачеше и за войниците, покосени от куршуми на същите тези стъпала. Сартадж избърса лицето си и направи пълен кръг около езерото.
Майка му още седеше, облегната на стълба, със затворени очи. Той я подмина и пак тръгна да обикаля алеята. Някакъв старец го погледна мило, с любопитство и Сартадж си даде сметка, че отново плаче. Не можеше да се пресметне и да се определи колко точно е жертвано и какво е спечелено, можеше само да се признаят тази загуба и понесената болка. Сартадж усети под ходилата си горещина, приветства лекото є ужилване и продължи нататък. Успокояваше се, докато обикаляше около Езерото с нектара.
Не очакваше Вахегуру да му прости, дори и откъслечната му, пълна със съмнения вяра да му позволяваше да моли за прошка. Не знаеше дали е благочестив човек или грешник, не знаеше в какво се коренят постъпките му, дали във вярата или в страха. Затова продължи да върви в кръг покрай дървото, което изцерява всички болести, и покрай площадката на светилището. Върна се на мястото, откъдето беше тръгнал, и отново закрачи. Вече не помнеше колко кръга е направил, не помнеше и че върви, имаше ги само движението на тялото му, блесналата вода и песента.
- Сартадж!
Майка му го държеше за лакътя.
- Просто се разхождах - каза той.
Избърса лице с ръкава си и отведе майка си отново в сянката на коридора.
- Какво се е случило? - попита тя.
Пресегна се и оправи яката му. Отново беше неговата майка с едва доловимата бръчка на тревога и желанието да го вижда съвсем спретнат и хубав. Непознатата, която Сартадж беше видял преди малко в нея, вече я нямаше. Сигурно се беше скрила.
- Нищо, мамо. Готова ли си да тръгваме?
Тя отговори, че е готова, и двамата закрачиха по алеята към изхода. После обаче Сартадж спря. Онази зимна утрин преди много време, когато беше дошъл тук заедно с баща си и с майка си, баща му беше настоял той да се топне в езерото. Беше съблякъл ризата и панталона си и беше влязъл по долни гащи на сини райета във водата.
- Ела, Сартадж - го беше повикал. Но той се беше скрил зад майка си и беше отказал да отиде. - Тигър като сина ми не се страхува от малко студ - беше отсякъл баща му. - Ела.
Но той се беше уплашил не от студа. Изведнъж се беше засрамил. До широките мургави плещи на баща си се чувстваше кльощав и дребен, изобщо не мислеше, че е тигър. Не искаше всички тези хора да го гледат. Затова поклати глава и се вкопчи в майка си, а тя се застъпи за него.
- Остави момчето на мира, ще настине.
А баща му се засмя и излезе с ярка кърпа около широкия си кръст от езерото, като разплиска вода по стъпалата.
Сега беше лято и у Сартадж не беше останала срамежливост.
- Мисля да се гмурна - каза той на майка си.
Тя се зарадва, но както винаги, практичността надделя.
- Нямаш кърпа.
Сартадж поклати глава и сви рамене. Майка му го изчака при дървото, което цереше болестите, като държеше преметнати върху ръката си старателно сгънатите му дрехи. Той тръгна надолу по стъпалата - стъпваше на една страна по влажния камък. Водата беше изненадващо прохладна и го притисна отстрани. В езерото около Сартадж имаше много мъже, чуваха се нашепвани молитви. Той сви ръце и след като потопи лицето си във водата, звуците заглъхнаха. Много надълбоко имаше отколешен извор, водещ към дишащото сърце на света. Сартадж усети по гърдите си течението, бавно движещата се вода, която го вдигна и го понесе. Чу тих тътен, плисък като от вълни по бряг, които долитаха от много далеч. Той, този звук, беше вътре в него. В миг тежестта му сякаш се стопи, Сартадж усети как остаряващите му ръце и отпуснатият му корем се издигат и се понесе. Излезе на повърхността, от клепачите му западаха блещукащи капки и Сартадж се усмихна на майка си.
Тя вдигна свободната си ръка с длан към него и също му се усмихна.
Бележки:
1. Кръгла алея около свещеното езеро на "Харимандир Сахиб" в Амритсар (пенджабски). - Б. пр.
2. Баба Дееп Сингх (1682-1757), един от най-почитаните мъченици в историята на сикхите. - Б. пр.
Откъсът се предоставя с любезното съдействие на ИК БАРД.
Книгата може да си поръчате тук.
