Валери е със служебния ван... и как иначе да се поберем цялата група? Лина и Иван са в състояние на пълна безсловесност - предпочитат да не изприказваме никакви разговори, които касаят тях, мен и целия останал свят, но пък смяната на въздуха ще им се отрази добре. Както и на мен. Виктор си разглежда новия i-pod и усилено се рови в някакви мр3-ки, Валери пък тества джипиеса, изобщо... високите технологии са навсякъде около мен.

Аз пък си изключих звука на телефона и се опитах леко да подремна, но това нямаше как да стане.

Изминахме разстоянието от Владая до Перник въпреки неособено работния ден за близо час и десет минути.

РЕМОНТИ - същите като тези и в моята глава: тук-там кръпки, веднага след това бистър и гладък асфалт и стряскаща неизвестност след първия завой - да не те удари някой, зареден с усещането, че е сам и единствен на този свят и няма други освен него на пътя.

Валери все пак ме връща на земята:

- Би ли вдигнала телефона, Румен е.

Румен ни „информира" всичките в колата (разбира се, с изключение на Виктор, на който съзнанието беше превзето от шумни мр3-ки), че в Сандански вече ни очакват, имаме резервирани места, както и няколко срещи, които ще проведем на, цитирам, „две нива: първото, с група бизнесмени, които са маскирали присъствието си в града под формата на участие в някакъв семинар, и второто, на импровизирана вечеря в тиха механа, с дискретен персонал и вън от любопитни погледи".

- Трябва ли да разбирам, че и той е в играта - попитах Валери.

- Определено! - отговори ми той, докато леко притеснително изпревари един ужасяващо дълъг тир.

А в Сандански вече ни чакаха.

„Официалната", както разбрах на място, програма бе среща на Съюза на работодателите с други работодатели от други съюзи. Имаше и доста медии, а Иван леко се сконфузи, защото разпозна свои колеги сред снимащите. Вече не бях съвсем сигурна дали му се искаше да бъде с нас, но доколкото хвърлях по едно око към Лина и него по пътя, забелязах, че двамата доста старателно попиваха, директно от бутилката „Тюламор", вероятно очаквайки, още щом като пристигнем, да се хвърлят в басейна, а после където сварят.

Румен пък беше променен до неузнаваемост: със строга риза - тип „колежанче", лаптоп в ръка и много баджове по него, които бавно започна да сваля и да ни ги раздава един по един на всички.

- Ето оттук, надясно, в западното крило сте настанени всичките, имате около час, за да се освежите, после е първата среща.

Изненада!

Виктор се нацупи, защото бяха в самостоятелни стаи.

Нацупи се, защото бях наблизо и той имаше пред кого да го направи или това беше знак към Валери, че преиграва?

Валери обаче нито и за миг не изгуби контрол!

След точно един час седнах в лоби бара и си поръчах най-ледения фреш на света, който можете да си представите.

Другите се бавеха или трябваше да се забавят, не знам, но вече виждах Румен как с „колежанската" си риза гордо крачи към мен в компанията на друг един такъв с колежански имидж като него.

- Софи, имам удоволствието да ти представя Лъчезар. Той ще те ориентира в цялата обстановка и по всички въпроси, които те интересуват.

- Драго ми е - обърна се Лъчезар към мен. - Всъщност, можете да ми викате Лъчо, но ще се радвам още, ако преминем на „ти", пък съм ви и горещ фен, откакто ви гледах при Гала.

- Нали щяхме да минем на „ти"?!

Румен мръдна някъде встрани внезапно, защото телефонът му звънна, направи няколко безцелни обиколки и пак се върна при нас:

- Валери е, нещо не му е добре на Виктор, помоли да му се обадиш.

„Айде, пак се почна с женските номера."

Обадих се.

- Софи, разбрах, че вече сте се запознали с Лъчо, можеш да му имаш пълно доверие, ако нещо те притеснява, звъни ми по всяко време.

Ааааа! Не на мен такива!

Всъщност, да взема ли да го огледам по-детайлно този Лъчо?

И как така си мислят, че ще ме вкарат в матрицата и аз пасивно ще се оставя да бъда вкарана там?

Готин е, с хубаво тяло и добре оформени мускули - нито е нисък, нито е висок, на пръв поглед е хем елегантен, хем леко стерилен. Вижда се отвсякъде, че чете, знае как да се облича, да води разговор.

Мисля да се оставя донякъде в „разговора, който той ще води с мен, дистанционно измислен от Валери и със специалното участие на Румен". А пък и засиленото мъжко присъствие в прелюдията непосредствено преди въвеждането ми в Организацията започват да ме навежда на някои други мисли! Затова няма да бъда пасивен участник, напротив! Дори ще ТЕСТВАМ докъде ще се простре лоялността на Лъчо към Организацията, когато започна да му причинявам това, което вече се е загнездило в главата ми.

 

 

* * *

 

Оказва се, че Организацията са Владо Белев и Митко Шиков: единият има строителен бизнес, другият бил „гуруто" на работната сила - можел да ти осигури максимум работници, които да ти работят за минимум пари!

В добавка двамата имали цял арсенал от „техни хора" в Осигурителния институт, Инспекцията по труда, застрахователните компании, дори и медицинските служби.

Владо Белев беше още и президент на футболен клуб и виден меценат в Северозападна България. В същото време целият му бизнес се управляваше от Сандански. Не че ми е необходимо да го схвана съвсем, но като ме взимат за „кукла на конци", ще изиграя тази роля докрай.

Имах още предчувствието, че Валери съвсем ще се „потопи" в неизвестното, междувременно така и стана. Румен ту се появяваше, ту изчезваше, но пък Лъчо и аз бяхме все пак в центъра на събитията.

Ето ме и мен - сама с трима мъже, един до мен и двама срещу мен. Същите двама обградени от съседните маси от цяла дузина здравеняци, които като пирани оглеждаха въздуха и реагираха и на най-малките шумове и движения.

Механата наистина е хубава. Направо ми харесва.

- Схемата, Софи... схемата е следната. - Владо Белев говори бавно, без да натъртва на думите, с равен, като метроном глас. - Аз купувам определен брой автомобили от вас на лизинг, които впоследствие препродавам на пазарни цени в трета страна, като за известен период от време покриваме част от вноските, след което даден процент от автомобилите обявяваме за откраднати, а застрахователи от нашия кръг покриват щетите. Нещо неясно дотук?

- Не, продължавай.

- Тук идва другото направление от нашата работа, с което Митко ще те запознае. Нашите разчети, Софи, показват, че можем драстично да свием разходите при наемането на подизпълнители, става дума, както, предполагам, се досещаш, за ОБЕКТА В РУСЕ. Те ще работят на цени по-ниски от тези, за които имаш отпуснат бюджет. А подизпълнителите са тези, с които ние вече разполагаме. Така заедно с Владо ще оформим два паралелни източника на доход, които ти ще осчетоводяваш при Фридрих така, както сте се договорили с него, а ФИКТИВНО ще регистрираме фирма със сходен предмет на дейност, но с ФИКТИВНИ лица, по сметката на която ще прехвърляме освободените средства. Лъчо ще управлява тази фирма. Въпроси имаш ли?

- По-скоро искам да уточним процентите, с които всеки един от нас участва.

От скромния или не чак толкова скромен престой в Швейцария ми остана навика да слушам съсредоточено. И винаги да имам подготвени отговори под формата на въпрос. И Белев, и Шиков останаха доволни от моята реакция. Но не ми отговориха. Вместо тях Лъчо ми даде отговора:

- Вземи тази флашка, тя е с автоматично генериран вирус, който след прочитане ще унищожи текста. Там ще намериш в детайли цялата схема и твоя процент. До месец ще получиш златна карта от Обединените банки на Швейцария. Когато отидеш в Женева, за да представиш на Фридрих резултатите след първия одит, може да се разходиш и до банката.

Трябваше да разбирам, че сме „дотук". Двамата „достолепни" си тръгнаха с впечатляващата свита и се настаниха в кожените салони на лъскавите си лимузини с еднакви номера. Преди да си тръгнат, ми оставиха един апарат с въведен номер, от който трябваше да им се обаждам или на който само и единствено те щяха да ме търсят. Разбира се, беше заключен, а аз трябваше да запомня кода наизуст: 976969.

Ами не беше кой знае колко трудно. Но пък абсолютно и на сто процента изненадах неблагородно Лъчо:

- Ммм, няма как да не го запомня лесно, но ме учудват мотивите на този, който го е въвеждал.

- Аз го въвеждах - каза спонтанно той.

- Кажи ми тогава, според теб, на колко качества трябва да отговаря идеалната жена?

- А това какво общо има?

Група келнери, които раздигаха освободените от достолепната свита места,  се заслушаха с половин ухо.

- Ами на едно - казах аз.

- И кое е това едно? - попита Лъчо.

Замислих се, по-скоро театрално.

- Ами, да речем да готви.

- Мислех, че нещо по-оригинално ще измислиш.

- А още ли си разочарован?

- Трябва ли да съм?

- Не, просто извади едно от 70.

И Лъчо го извади.

"69".

Усмихна се. А единственото, дето промълви на глас, беше:

- Странен хумор.

А аз беше време да премина към действие: първо проверих Лина и Иван, които не си вдигаха телефоните. После преминах и през Валери и Виктор - и там картината беше същата. Накрая звъннах на Румен, за да го проверя къде е, но и той не ми вдигна.

Тази вечер двама се бяха обичали безметежно и с голям градус, а други двама щяха да се обичат след безпаметното скарване. Третият витаеше сред Организацията и гравитираше един Бог знае къде. Мисля си, че въпросният Румен от „Стар бъгс" може и да е наред със сметките, но май само това се върти в главата му. Но пък Лъчо се проявява като добър кавалер и ме търпи, докато се правя, че си ровя нещо в телефона. Ще му изпия соковете тази вечер. И ще му изцедя главата, бас ловя!

 

 

* * *

Лъчо се съгласи да ме заведе точно там, където поисках, въпреки че много се изненада на моя избор или, най-меко казано, се втрещи. А аз исках да бъда там, където е много задимено, ужасно прашно и мърляво, където звуците и мелодиите щяха да бъдат повече от диви... и първични.

Поисках да ме заведе на дискотека, в близост до която има хотел с почасово заплащане.

- Тъсиш хотел при наличието на този, в който спиш? Наред ли си с главата?

- Търся други работи, миличък - казах аз, като натъртих на МИЛИЧЪК.

Лъчо взе лека-полека да вдява накъде го водя. Преди да стигнем обаче дотам, стигнахме точно където аз исках.

„Морско дъно". Как пък не!

Море и дъно точно в покрайнините на Сандански. Но... и това го има.

Един огромен дансинг и спираловидно разположени под отвратително нисък таван сепарета бяха събрали на едно място всичката похот на южния град, която не се беше преселила някъде другаде, по ред причини.

Имаше и ученици с тесни панталони, които фамилиарничеха с други ученици пак с тесни панталони. Имаше и много роми, които закачливо танцуваха около тях.

Самотни момичета нямаше - те също бяха на групи и постоянно си вдигаха „ниските" талии или си оправяха бюстиетата и грима.

Опитах се да потърся и „моя" човек, който щеше да ми даде „нещо", когато изпратя Лъчо да ми вземе напитка.

Опитах се още да намеря „двойки", но май само Лъчо и аз бяхме единствените. Останалите сепарета бяха пълни с компании, които с крясъците си достойно заглушаваха музиката. Но и те танцуваха - върху масите - чупейки чаши, върху столовете, които бяха измислени така, че да останат здрави. Изобщо... лееше се една ярка чалга, заредена с „Хитовете на 1993-а". Но пък тези тук като че ли точно това искаха и точно на това се радваха.

Видях го и „моя" човек. Седеше в тъмното и бавно отместваше поглед върху всеки един - на дансинга или около него. С добре премерен жест му дадох знак, че искам „нещо". Той взе уж да си играе с банкнота от 100 евро, но аз кимнах отрицателно. Той изпи с едри глътки цял един „Ред бул", като този път получи утвърдително кимане.

Музиката продължаваше да звучи. Същата онази...

„О, тигре, тигре..."

Лъчо леко се втрисаше, но аз го сграбчих здраво за ръката и изкрещях в ухото му:

- Вземи ми една напитка, Тигре.

И Лъчо отиде, а аз си получих заветното хапче и дори тръгнах към тоалетната. Изчаках си търпеливо реда, поседях вътре около 3-4 минути, докато вляза в образ, и се върнах при Лъчо с думите:

- Ако искаш да не ни изнасилят и двамата, разкарай ме бързо оттук.

И той ме „разкара". Точно на една пресечка от морското дъно.

На такива места не ви искат регистрация - плащате и толкоз. Взех за всеки случай и една бутилка водка с някакъв странен сок и задърпах вече невярващия на очите си Лъчо.

- Само искам да те попитам защо го правиш?

- Млък - казах аз и го избутах директно в стаята. Ритнах вратата с крак и му разкопчах ципа. Изпих дори и последните му сокове и го изпратих директно в банята. А той се зачуди пред мен ли да се съблече.

- Дори и след една свирка се притесняваш от мен?

Лъчо онемя! Не толкова от това, което току-що бях му причинила, колкото от бруталната крайност в изказа ми. Изобщо...

Лъчо със сигурност не знаеше къде се намира, но съвсем след малко въобще нямаше да бъде тук, нито на планетата Земя, нито в останалия космос. Сипах му водка в тъмна чаша и стрих на прах хапчето. Добавих от „странния" сок и нахълтах в банята.

Лъчо закри интимните си части инстинктивно, но аз го сграбчих там отново.

- Пий... до дъно.

И Лъчо изпи чашата. До дъно.

 

 

* * *

- Това ли очакваше от мен?

Лъчо си мислеше, че се е свестил.

- А ти това ли очакваше от мен? - отвърнах му с контравъпрос.

- Колко пъти свърших?

- Сериозно ли ме питаш?

- Не знам какво говоря, прости ми. Колко е часът?

- Какво те интересува?

- Ами не знам. Мисля, че трябваше да настанявам едни гости на закуска.

- Те ще се самонастанят и без теб.

- Добре, Софи.

И Лъчо премина от временното просветление в състояние на полудрямка с отворени очи и никакви задръжки - за нищо. Инстинктивно взе да ме пипа и аз го допуснах донякъде. Действията му ставаха все по-неритмични, пипнах го „там" и усетих, че е заспал. Но пък съзнанието му блуждаеше. Като един истински десерт на моето очакване.

- Кое те събра с тези хора?

- С кои... хора?

- С Валери, с Румен.

- Защо питаш?

- Притесняваш ли се да ми кажеш?

- Не знам дали трябва.

Замълчах. Не след дълго Лъчо направо се отприщи.

- Засекохме се в Лондон, преди десет години. Жадни за живот, амбициозни и щастливи, че сме се махнали завинаги от България. Без никакво намерение да се върнем тук, като истински конквистадори, които търсят новите земи, дори и след като са открили и намерили всички възможни светове. Валери и Румен бяха „двойка", разбрах го доста по-късно. Това, което ни свърза, беше много далеч от любовта, макар и за тях вероятно да е имало някакви чувства. Първия удар направихме с една схема за залози през интернет. Румен беше открил, че има забавяне между осем и дванайсет секунди за тези, които залагат в букмейкърските пунктове, и останалите, които играеха през интернет. Аз разработих софтуера, Румен намери парите, а Валери беше нашият играч. А сред силното лоби от източноевропейци, които учеха с нас, имаше и достатъчно такива от Албания, Сърбия, дори и от бившите съветски републики. Много от тях бяха деца на местни олигарси, а за обаятелния Валери съвсем не беше проблем да се инфилтрира между тях, особено между тези, чиито бащи имаха футболни отбори. И работата взе да се разраства, а ние вече имахме нужда от алиби. Намерихме го в лицето на Атанас, който за българите в Лондон по онова време беше нещо като Странджата. С тази разлика, че докато хранеше едни, други му се „отчитаха". Имаше официален бизнес и много други неофициални доходи. Единият от които, оказа се, идваше и от нас, защото Валери точно от него беше взел пари за началния тласък. Един ден Атанас ни извика в неговия офис и ни определи срок от 48 часа, след който трябва да се махнем от Острова. Обяви, че ще ни предостави „истински" сертификати за завършено образование, при положение, че свършим нещо за него в България. Имаше два варианта - да изчезнем и да се изгубим в нищото, другият беше да приемем офертата му, която и беше единствената възможна пред нас. И от тогава, вече седма година, „работим" за него. При Румен нещата не се развиха много добре, защото официално той беше сгоден, а бъдещият му тъст е и продължава да бъде с доста сериозно влияние в държавата, без оглед на избори и парламентарно мнозинство. Румен нямаше как да избяга от официалния имидж на „щастливо сгоден" и двамата с Валери се разделиха... като двойка! Обаче Румен е зависим по някакъв негов си начин от Валери или... не знам, само в главите на двамата е какво точно изпитват един към друг и към живота. А аз няма къде да отида. Имам двама братя, които са студенти, сестра, която е омъжена, и родители, които получават за месец толкова, колкото пръскам за протоколен обяд. Посвоему и аз съм зависим, знам ли... Иначе Румен се ожени и двамата с жена му работят за дете. Но нещо не им се получава. Веднъж в месеца някой от нас, а понякога и тримата летим до Лондон, за да се видим с Атанас... Не знам как ще му се получи на Румен. Това с детето... Белев и Шиков пък са бивши военни, които по някаква линия са работили с Атанас. И никога не пропускат, когато Румен се мерне пред тях с жена си, да си разказват само мръсни вицове и само за педерасти.

Лъчо се одряма рязко, като жилав клон, на който току-що са отсекли главата с мачете.

„Каква идилия" - казах си аз и го оставих да спи. Погледнах си часовника - пет без десет сутринта. Ще си взема един студен душ и ще се прибера в хотела, официалния. Няма да оставям никаква бележка на Лъчо. И съм сигурна, че няма да бъде съвсем сигурен какво точно ще си спомня.