Отчасти поради младостта си и сияйния ден, отчасти поради острата нужда от цигара Сесилия Талис почти тичаше с цветята си по пътеката, която следваше реката, мина покрай стария басейн с обраслата в мъх тухлена стена и зави към дъбовата гора. Насъбралото се безделие през летните седмици след изпитите също я караше да бърза; откакто се бе прибрала у дома, животът ѝ беше замрял и прекрасен ден като този я правеше ужасно нетърпелива. Прохладната сянка на високата гора ѝ подейства благотворно, скулптурното преплитане на дърветата я омагьоса.
Тя влезе през тясната желязна портичка, отмина рододендроните покрай оградата, прекоси откритата ливада - която бяха продали на местен фермер да си пасе кравите - и се озова зад фонтана с умалено копие на „Тритон" на Бернини от Пиаца Барберини в Рим. Мускулестият бог, разположен така удобно върху разтворената мида, издухваше през раковината си струя, която едва се издигаше няколко пръста нагоре, толкова слабо беше налягането, и водата се стичаше обратно по главата му, по каменните му къдрици и по хлътнатината на мощния му гръбнак, като оставяше лъскава тъмнозелена следа.
В този чуждоземен северен климат той никак не си беше като у дома, но бе красив в утринната светлина, както и делфините, крепящи мидата с вълнообразни ръбове, върху която седеше. Тя се втренчи в неправдоподобните люспи на делфините и по бедрата на Тритон и после обърна поглед към къщата. Най-краткият път към дневната минаваше през моравата и терасата с френския прозорец. Но там клечеше нейният приятел от детските години и колега от университета Роби Търнър и скубеше плевелите около една японска роза, а на нея не ѝ се говореше с него. Не и сега.
Откакто се бе върнал, градинарството беше предпоследната му страст. А напоследък се заговори за медицински колеж, което за човек, току-що завършил литература, изглеждаше някак претенциозно. И донякъде нахално, защото за обучението му щеше да плаща баща ѝ. За да освежи цветята, тя ги натопи в басейна на фонтана - пълен, дълбок и студен - и избягна Роби, като забърза към предния вход на къщата, с което удължи още с няколко минути престоя си навън.
Утринната светлина, а и която и да било светлина не можеше да прикрие грозатата на Талисовата къща, строена преди четирийсет години, яркооранжеви тухли, тежка шотландска готика с витражи, един ден тя щеше да бъде публично заклеймена от Певзнър1 или някой негов сътрудник като „трагедия на пропуснатите възможности", а от един по-млад модерен автор - като „престъпно антипатична". На нейно място бе имало къща в стил „Адам"2, унищожена от пожар в края на осемдесетте години на деветнайсети век. От нея бяха останали само изкуственото езеро с островчето и двата каменни моста към него и над водата - храм с изронена мазилка.
Дядото на Сесилия, започнал от железарски магазин и натрупал фамилното богатство с патенти за катинари, резета, мандала и петелки, беше наложил в новата си къща своя вкус към всичко солидно, сигурно и функционално. Но ако човек се обърнеше с гръб към главния вход и погледнеше към пътя, без да обръща внимание на кравите фризка по-рода, които се сбутваха вече в сенките на разпръснатите дървета, гледката беше хубава, създаваше усещане за безкрайно и неизменно спокойствие, което повече от всичко я убеждаваше, че скоро трябва да се изнесе оттук.
Тя влезе вътре, бързо мина по черно-белите плочки на вестибюла - как познато отекваха стъпките ѝ, колко досадно - и спря да си поеме дъх на вратата на дневната. По краката ѝ със сандали на босо се сцеждаха хладни капки от рошавата китка зокум, върбовка и перуника и това ѝ пооправи настроението. Вазата, която търсеше, стоеше върху американската масичка от черешово дърво до открехнатите френски прозорци. Поради югоизточното им изложение се образуваха удължаващи се паралелепипеди по пастелносиния килим.
Дишането ѝ се успокои, допуши ѝ се още повече, но тя се задържа до вратата, ненадейно прикована от разкрилата се перфектна картина: трите дивана, групирани около почти новата готическа камина, вазата с папур, неизползваният и ненастроен клавесин и недокосваните палисандрови пултове за ноти, тежките кадифени завеси, хлабаво прихванати с оранжевосини шнурове с пискюли, те рамкираха изгледа към безоблачното небе и жълто-сивата настилка на терасата, където между плочите растяха лайкучка и вратига.
От терасата се спускаха стъпала към моравата, накрай която Роби Търнър продължаваше да се труди и която се простираше до фонтана с Тритон петдесетина метра по-нататък. Всичко това - реката и цветята, тичането, което рядко ѝ се случваше тези дни, нежно напуканите дъбови стволове, стаята с високия таван, геометрията на светлината, пулсирането в ушите ѝ, утихващо в неподвижността, всичко това ѝ харесваше, харесваше ѝ как познатото се преобразява във възхитителна странност. Но същевременно се чувстваше виновна, че вкъщи ѝ е скучно.
Беше се върнала от Кеймбридж със смътната идея, че дължи на семейството си продължителен престой. Но баща ѝ почти постоянно беше в града, а майка ѝ, когато не се занимаваше с мигрената си, изглеждаше дистанцирана, дори неприязнена. Сесилия носеше табли с чай в стаята на майка си - също тъй зрелищно разхвърляна като нейната - с надеждата да захванат някакъв сърдечен разговор. Емили Талис обаче желаеше да споделя единствено дребни домакински грижи или лежеше отпусната върху възглавниците с непроницаемо лице в полумрака и пиеше чая си в тягостно мълчание.
А Брайъни се беше отнесла в писателските си фантазии - увлечението ѝ, което изглеждаше като временна приумица, сега се оказваше всепоглъщаща маниакалност. Сесилия беше видяла тази сутрин на стълбите как сестра ѝ мъкнеше братовчедите, горките деца, пристигнали едва вчера, към детската стая да репетират пиесата, която искаше да представи довечера в чест на Лион и приятеля му. Почти не оставаше време, а един от близнаците вече стоеше наказан от Бети в задната кухня заради някаква беля. Сесилия не възнамеряваше да предложи помощта си - ставаше все по-напечено и така или иначе начинанието щеше да завърши катастрофално, защото Брайъни имаше твърде големи очаквания и никой, най-малко братовчедите, не можеше да отговори на френетичния й размах.
Сесилия знаеше, че не може да продължи да пропилява дните си в неразборията на разхвърлената си стая, изтегната на леглото в облаци от дим, подпряла брадичката си с изтръпваща ръка, докато бавно напредваше с „Клариса" на Ричардсън1. Беше започнала, без особено желание, да съставя родословно дърво, но по бащина линия чак до деня, в който прадядо ѝ отворил мижавата си железария, предците безвъзратно се губеха в безизходицата на селския труд, мъжете подозрително и объркващо сменяха фамилните си имена, а неофициалните им бракове не бяха записани в църковните регистри. Не можеше да остане тук, знаеше, че трябва да обмисли плановете си, но нищо не правеше.
Очертаваха се различни възможности, всичките еднакво неналежащи. Имаше малко пари в сметката си, достатъчна сума да се издържа при скромен начин на живот около година. Лион постоянно я канеше да му гостува в Лондон. Приятели от университета предлагаха да ѝ намерят работа - със сигурност нещо скучно, но поне щеше да е финансово независима. Имаше разни интересни чичовци и лели по майчина линия, които винаги биха ѝ се зарадвали, включително смахнатата Хърмаяни, майката на Лола и момчетата, която точно сега се намираше в Париж с любовника си от радиото.
Никой не задържаше Сесилия тук, никой не би се развълнувал особено, ако си тръгнеше. Нито пък бе изпаднала в апатия - често бе нервна до непоносимост. Просто ѝ харесваше да мисли, че не бива да ги напуска, че имат нужда от нея. От време на време се убеждаваше, че стои заради Брайъни или за да помага на майка си, или защото това е последният ѝ продължителен престой вкъщи и ще го изкара докрай. Всъщност идеята да си стегне куфара и да вземе сутрешния влак не я привличаше. Да замине заради самото заминаване. Да се мотае тук сред скука и удобство беше някакъв вид самонаказание, подсладено с удоволствие или очакване на удоволствие; ако заминеше, тук можеше да се случи нещо лошо или още по-зле, нещо хубаво, което не би си позволила да изпусне.
А и Роби, който я вбесяваше с отработената си дистанцираност, Роби и грандиозните му планове, които обсъждаше само с баща ѝ. Познаваха се от седемгодишни и не ѝ харесваше, че общуването им бе станало сковано. Макар да чувстваше, че вината е основно негова - как можеше изобщо да не му хрумва? - съзнаваше, че това е нещо, което трябва да изчисти, преди да мисли за заминаването.
През отворените прозорци долетя лекият кожест мирис на кравешка тор, той винаги витаеше наоколо освен в най-студените дни и го усещаше само който някое време беше отсъствал. Роби бе оставил лопатката и изправен си свиваше цигара, навик от периода му в Комунистическата партия - поредната зарязана прищявка наред с антропологическите му амбиции и плановете да стигне с попътни возила от Кале до Истанбул. А нейните цигари бяха горе, в някой от възможните джобове.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри.
Книгата можете за закупите оттук
