Не разбирам жените. Ама хич, ни на йота. И нито работата в дамски колектив, нито писането в женски форуми, нито това, че си завирам носа където не му е работата, ми помага.

Но стигнах до извода, че мотото на женското съсловие е: "Не знам какво искам, но го искам веднага".

В смисъл: искат разбиране, приятелство, искат да бъдат изслушвани, уважавани и ценени. И същевременно искат до тях груб мъжкар, който псува и плюе, пропит с миризма на тютюн и бензин. Търсят рицар на бял кон, мил, галантен, еманципиран, готян по нашему, само за да го изгонят, когато се появи, щото им е скучен.

С часове говорят против моя идол Ал Бънди, само за да се сдобият с един такъв накрая.

Специално тази вечер ми гръмнаха бушоните. Влезнах в айсикю да споделя недоволството си от равенството на Литекс и загубената покрай него сума за залагания, но докато намеря състрадателна душа с патка между краката, която да разбере болката ми, бях налазен. От 4-ри моми, търсещи самоходно кошче за душевни отпадъци.

Никой не ги искал. За нищо не ставали. Много били несигурни. Бла бла бла.

Убедих ги че не е така, видите ли, че ги иска някой.

Ама дали човекът до тях бил правилният. Ама дали нямало да им изневери. Ама дали те нямало да му изневерят. Бла бла бла.

Тихичко скърцащ със зъби и гледащ резила на Вердер в бундеслигата, им заговорих за доверие, компромиси, самоконтрол и благото на демокрацията, наречено развод.

Аха. Ама дали е време да създадем семейство? Да се разведем? Да му кажа, че му изневерявам ?

Вече вбесен, продължавам да изливам слънчева светлина и велемъдри съвети.

Аха... за нищо не ставаме, кой луд би бил с нас. Какво да правим?

Стоя и мигам на парцали. Все още не съм успял да си излея моята мъка, а вече час и половина 4-ри девойки ме обсипват с лични драми.

Предложих да си купят според случая - вибратор, куче, ловна пушка. За най безнадеждната - обясних й физическите последствия на скока от 7-мия етаж и как след това няма да й пука, че никой не я иска.

(Ама и 4-те ви искам, бе баници софийски, ама защо ми причинявате това?)

Ъхъм... ред сълзи, ред сополи, тонове разплакани емотикони.

Попитах сестра си какво трябва да значи всичко това и защо ми го причиняват, тя каза, че си просят опрашването. Една близка френдка каза същото. Пробвах тая стратегия...

Единствената, с която съм спал от 4-те, каза че не, няма шанс да се случи пак...

Тази, която познавам най-малко и бегло, ме покани утре вечерта да й гостувам на по чашка вино...

Не мога да ви разбера, честно. И много ме е яд, че Литекс не можаха да бият!

 

http://damnation.blog.bg/