Още в ушите ми кънтят думите: „Ама аз нищо не съм направила, то така си беше", когато майка ми сочеше счупената ваза или петното на килима в хола. Тогава въобще не се притеснявах, че носът ми ще порастне дълъг или краката ми ще се скъсят и лъжех на поразия.

Това ми е любимо занимание се е запазило в мен и до ден днешен. Въпросът сега обаче е кого лъжа - майка ми, приятелите ми, познатите ми или себе си. Мислила съм по този въпрос и отговорът винаги е еднозначен - мен самата. Но защо допускам нещо толкова грозно като лъжата? Защото просто ме е страх, страх да погледна в мен самата и да видя истината.

Истината, която ще ме нарани, осакaти или убие. Истината, която ще открие истинското ми аз, от което може да се уплаша, истината, чието изричане ще нарани близките ми хора, към които изпитвам чувства, привързаност, дълг...

Това не е само една истина, това са поредица от истини, които биват системно потулвани, пренебрегвани и потискани, за да може човек уютно да си живее в заблуда. А защо ми е притрябвало да потулвам истината? Нека се замисля какво ми е донесла тя през годините.

Истината ми помогна да разбера, че няма Дядо Коледа, че няма истински приятели, че не сме перфектното семейство, в което цари вярност и разбирателство, че мъжете не ме харесват, защото съм прекалено припряна. Истината ми показа колко хора са ме излъгали и предали. Тя ми донесе само грижи и разочарования и в моментите, когато мисля за това
искам да съм сама, затова се затварям в тоалетната и плача. Тогава изниква въпросът - кому въобще е нужна истината?

Близките ми, таксиметровите шофьори, дори пресата тръби как управляващите си служат само с лъжи. Щом хората, които са начело на народа използват лъжи, защо трябва обикновеният човек да се различава от тях? А какво ми е донесла лъжата?

Помогна ми обществото да ме приеме такава, каквато съм, а не такава, каквито са родителите ми, създаде ми ценни приятелства, започнали с изричане на лъжи относно професия, музикални предпочитания и прочие.

Лъжата ми дава възможност да дам воля на фантазията си и да се опитам да бъда по-добър човек, поне в очите на околните. Смея да твърдя, че лъжата ме прави щастлива, и не само мен, а и околните. Трябва ли тогава да се укорявам, че лъжа себе си и другите?

Трябва ли да умра, за да мога да погледна истината в очите? Трябва ли в един лъжовен свят да бъда съдена, че изричам лъжи? Универсален отговор на този въпрос няма, всеки трябва да намери истината или лъжата за себе си и да поеме риска да бъде болезнено откровен или болезнено лъжовен.