Напоследък прекарвам известно време в разучаване на възможностите за обучение в чужбина.

Ако някой ще ме пита защо, ще отговоря: "Защото тук на никой не му пука". Защото тук никой не взима висшето образование насериозно. Изисква се такова, но не се предлагат реални възможности за него. Защото какво си учил и какво работиш често нямат никаква връзка. Защото тези хора, от които се възхищавам най-много като образование, като интелект, като светоглед и мироглед, почти винаги са учили навън. Не знам дали причинно-следствената връзка е: умните отиват навън, или отишлите навън стават умни, но е факт.

И просто ми омръзна. Да се опитвам да се образовам самостоятелно, да търся, да чета, да уча, а да ме гледат все едно съм луда.

Да разказвам ентусиазирано за плановете си за развитие и да ми обясняват, че нямат шанс за реализация, защото “нямам образованието” (т.е. нямам как да се сдобия с него тук), да ми обясняват как любимата ми специалност не е истинска професия и как няма да имам полза от нея. Как ще бъда некадърна (като всички останали съвременни студенти), защото съм нямала преподавателите и учебниците.

Омръзна ми да уча по учебници, които са по-стари от мен. И ми омръзна от покровителствено отношение тип “тя е малка и наивна и вярва, че може да промени нещо в света около нея”.

Ехооо! Светът МОЖЕ да се промени. И се променя - всеки миг, всеки час. Въпросът е дали искаш да стоиш като пътен знак, да въздишаш и да се оплакваш или да се скъсаш от упорство, но да постигнеш това, което мечтаеш.

Да, ясно е, може да се окаже, че накрая нищо не е станало. Но е по-добре да си опитал и да не си успял, отколкото никога да не си опитвал просто от страх.

Вярно е, най-големият враг наистина е страхът.

А днес всеки го е страх.

Страх, че няма да има пари. Че няма да има какво да яде. Че няма да има къде да живее.

Страх, че “онези горе” пак ще измислят нещо и ще го оберат, затова обезверен, предпочита да се свие в дупката си. Да се блъска в тъпата си, ниско платена работа, съсипвайки живота и бъдещето си от едното шубе. Съсипвайки по този начин и живота на децата си, защото ще ги обучи да бъдат също толкова обезверени и ограничени като себе си.

Около мен е пълно с работещи студенти. Учат, каквото учат и почват работа. Превръщат се в полу-сериозни възрастни. И завинаги остават на тази възраст или набързо се превръщат в сърдити лелки и чичковци.

Не успявам да обясня, че е по-разумно да се развиеш колкото може повече докато си още самостоятелен, свободен и необременен с чужди нужди и изисквания (семейство, жилище на изплащане, деца), че е сега моментът да пътуваш, да учиш езици, да танцуваш, да посетиш света, да чуеш и чуждата гледна точка, да идеш другаде и да видиш, че всички хора са просто хора, не черни, не бели, не жълти, лилави, не христяни, евреи, мюсюлмани, муунисти, а просто… хора. Че сега е моментът да си дадеш сметка колко е голям светът, как трябва да намериш своето кътче в него. Да се анализираш, да видиш как се променяш, да разбереш за какво мечтаеш, да разбереш какво искаш от себе си, за да си щастлив и някой ден да разбереш какво искаш от живота си. Да разбереш какво искаш да постигнеш… И да бъдеш не само физически, но и морално пораснал. Да бъдеш личност, не просто поредното стръкче зелена трева, уникално и едновременно с това като всички останали. Да допринесеш… с нещо. Било то и в общите нива на щастие в света. Като просто си щастлив от себе си. А не нещастен, неудовлетворен, неразбрал, сърдит, ограничен, тесногръд, с изгубено детство и изпреварила отговорност.

Напоследък коментирам с близки, че не знам накъде съм тръгнала и за какво се боря. И че не мога да видя път пред себе си. Нямам ролеви примери в обществото. Образованието е объркано, политиката е абсурдна, обществото е обезверено. Единственото, което може да се направи, е да се създаде малък пашкул, където да действаш, опитвайки се да се изолираш от другите, от това, което не харесваш и не одобряваш.

Е, това не желая да го правя.

Не се смятам за къртица. Не ми допада да си заравям главата в земята, не ми харесва да бягам от битки и не ми харесва да седя отстрани и да мрънкам как все нямам късмет, как всичко е срещу мен и как просто нищо няма смисъл.

Не желая да се хвана като сервитьорка (1500 лв. заплата месечно, здравно осигурена за същата сума, без бакшишите) вместо журналист (500 лв. месечна заплата ~, някакви допълнителни статии, сaмостоятелно осигуряване). Не желая да стана поредната подиграваща се на мечтите и на високите цели в живота на тези след мен. Апропо, но какво идва след мен? Деца, които не четат, деца, за които върхът на сладоледа е последният албум на Ивана и Калина (или както там се казват споменатите фарфалетки, задължително само с едно име, за да могат да го запомнят, без да е нужно да им го изписват на ръката), деца, чиито мечти се ограничават до скъп телефон, скъпи дрешки, чиито идеал са куклите Братц  и… това е.

Представата на обществото е такава. Трудно е да се справиш, когато трябва да се бориш на всяка крачка за правото си просто да си добре образован.

Извод? Смени обществото. Защото не е нормално да трябва да се оправдаваш, да настояваш, да се мъчиш за нещо, което теоретично би трябвало да имаш задължително. Обучи се както трябва, а после, със свежи сили, се върни и промени нещата.

http://eneya.wordpress.com/