Това е едно от онези места, на които наистина можеш да чуеш мислите си. Ако въобще искаш да им обръщаш внимание, вместо да се оставиш на абсолютното спокойствие, обгръщащо чудното кътче.

Намира се близо до София, което не пречи да се чувстваш попаднал в съвсем различен свят. По-истински, чист и неподвластен на условности като времето. Там то е застинало, сякаш още в 1350-а - годината на изграждането на църквицата „Свети Йоан Летни", както ни информират два надписа на входа ѝ. Е, свидетелството за по-скорошните и амбициозни строителни стремежи на човека е навсякъде в подножието на високата 80 метра скала, на която е кацнала бялата каменна църква. Но пък красиво свидетелство - отгоре се разкрива прекрасна гледка към извивките на язовир „Пчелина".

Той се появява в красивата местност през 70-те години на миналия век. Твърди се, че по онова време минаващата през долината река Струма била започнала сериозно да се замърсява от индустриалното производство на близките Перник и Радомир. Което пък предизвикало недоволството на гърците, защото реката в един момент стига и до техните земи. За да реши проблема и да не си разваля отношенията със съседите, българското правителство решило да „улови" отровите в язовир. За целта изселва хората от някогашното село Пчелинци в Радомир и околните села и го наводнява.

Днес синьо-зелените води на язовира са чисти, вече няма какво да ги замърсява, което поражда размисли за състоянието на родното производство, но това е съвсем друга тема. По гладката като огледало повърхност от време на време се плъзва по някоя рибарска лодка или дори ветроходна яхта. Най-многобройните обитатели на язовира са ятата птици (от високото приличат на патици), които се носят в бръснещ полет над водата или просто си почиват на нея. Крякането им осигурява и почти единствения звук в околността, конкуренция му правят само жабите.

Тихо е. Толкова е тихо, че чуваш съвсем ясно разговор, долитащ на крилете на вятъра от разположените сигурно на няколкостотин метра постройки на отсрещния бряг.

А над всичко това бди малката църква. В продължение на столетия хората от потопеното село и неговите предшественици търсели в нея близостта с Бог. За толкова години около църквата се раждат и различни легенди. Като онази за момчето, загинало в нелеп инцидент, след като бутнало олтарния камък в пропастта над реката. Тялото му било открито във водата чак след като родителите му върнали камъка на мястото. Дали е истина, няма как да знаем със сигурност.

Знаем друго - храмът отдавна не е действащ, но и днес се усеща духът на това особено място. А самата църква не впечатлява с размери, прилича повече на параклис. Покривът ѝ е от тикли, като на родопските къщи. Точно до входа има малка, също бяла, пейчица, откъдето погледът обхваща цялата околност.

За да прекрачите прага на църквата, трябва да преклоните глава - желязната врата е висока не повече от метър и петдесет. Точно срещу входа е вече споментатият голям камък, който играе ролята на олтар. Вляво от него е светилникът. Вдадените в стените миниатюрни прозорчета показват колко дебел е зидът на храма. По стените още личат стенописите от 16-и век, най-ясно - в абсидата зад олтара и в двете странични ниши. За съжаление, времето, атмосферните влияния и липсата на поддръжка са оставили доста сериозна следа върху тях. Не стига това, ами графомани от втората половина на миналия век са решили да увековечат посещението си тук, като надраскат имена и дати направо върху стенописите. Грозно и абсурдно...

Но веднага си личи, че сега тук идват и едни по-различни, духовни хора, които доброволно се грижат за църквата. Вътре е безупречно чисто, многобройните икони са донесени от богомолци, а освен тях - кръстове, свещи, кибрит. Има дори тефтерче, в което всеки може да запише пожелание или молитва. Пространството е малко, но някой се е погрижил да има и къде да приседнеш. Уютно е и мирно.

Навън, на десетина метра срещу входа, с купчина камъни е закрепен голям метален кръст. По-надолу, в края на скалата, има още един. А оттам, и встрани от църквата, канарата стремглаво и отвесно се спуска към водата. От другата страна на храма склонът слиза полегато до брега на язовира - идеално място за пикник. Наоколо прелитат пеперуди, малки гущерчета пълзят по покритите с лишеи камъни.

Тук можеш да прекараш цял ден, с гръб, облегнат на хладния камък на църквата и загледан в слънчевите зайчета, танцуващи по водата, в околните върхове или в гористите хълмове, които се отразяват в красиви заливчета. И закъде да бързаш наистина?

Как да стигнете?

Ако пътувате от София, минете през Перник и продължете към Радомир. На десетина километра след излизането от Радомир, по пътя за Кюстендил, ще видите табела на село Прибой, до което води отбивка вдясно от пътя. Подминавате я и завивате по следващата отбивка - за село Поцърненци. На площада в селото от лявата ви страна има магазин, завивате наляво преди или след него. Оттам до църквата пътят на места става доста черен, има и разклонения, но винаги се придържайте към тези негови ръкави, които са по-широки и водят нагоре. Минавате през още две махали, във втората пак има нещо като площадче с паметник и чешма. Оттам - пак нагоре, по чакълест път и покрай още няколко къщи. На едно място водата е издълбала дълбоки коловози, така че ще ви трябва по-високопроходима кола. Ако не сте с такава, можете просто да я оставите и да продължите пеша, не е далеч. А след един завой пред погледа ви се разкрива вълнуващата панорама към язовира и църквата. След малко стигате до три разклонения, всички водят до параклиса, но дясното е най-пряко.