Дядо ми е много принципен и почтен човек. Все още вярва, че социализмът е добър строй и ако всеки си е вършел съвестно работата, щяхме да сме щастлива държава. Цял живот е бачкал като инженер на летището и за разлика от колегите си, не е откраднал и една крушка.

Няколко години с баба ми и децата са живяли под наем и са спестявали, после тегли 10-годишен кредит и се включва в кооперация. След работа е ходел да блъска на строежа, замазките и инсталациите си ги е правил сам и не са мръднали.

В замяна на десетгодишния си труд е получил:

- тухлен апартамент в центъра,

- 120 квадрата чисти,

- добро разпределение: 3 спални и 2 хола, които могат да се обединяват с подвижни врати,

- кухня и 2 нормални тераси, трета доста голяма тераса, на която си сядат да вечерят лятно време,

- таванче, маза и гараж с канал, на който разфасова Москвича от време на време,

В центъра на карето има зелена площ, която стана футболно игрище, а на 100 метра има парк.

Единственият проблем са лястовиците, които много си падат по северните балкони на тези кооперации и си правят гнездо колкото и да ги гониш. Като малък много им се радвах, с часове съм ги наблюдавал как хвъркат и пиукат.

Дядо ми и баба ми не са го възприемали като постижението на живота си, а просто като нормално място за живеене на 4-членно семейство. Дразнеше ги липсата на двор и леко ни завиждаха, че сме в къща. Като се пенсионираха, отидоха на село и 10 години този апартамент стоя заключен.

Подобно жилище в София сега струва около 200 000 евро и ако си късметлия работодателят ти да е пич, а жена ти не е с широки пръсти - можеш да го изплатиш за има-няма 40 години.

40 години срещу 10 години.

На пръв поглед разликата е само 4 пъти, но в житейско измерение е огромна. Едното е “докато децата пораснат”, другото - да дочакаш правнуци. Ебем ти и живота.

 

Още статии от същия автор