Всеки българин разбира от жени, футбол и политика. Или от още 16 други неща. Израстваме с няколко устойчиви и много ласкателни за нас самите твърдения, които така ни се набиват в съзнанието, че се превръщат в някаква аксиома, която изобщо не подлагаме на съмнение. Дори често са първите неща, с които се самопохвалваме, когато искаме някой чужденец много да ни хареса като народ. А те може да не са съвсем верни, пък и човек с човек не си прилича. Но ние си ги повтаряме като кучето на Павлов. Иначе сме готини и като цяло способни, но никак няма да ни навреди, ако се отървем от някои илюзии за самите себе си. Подбрахме само най-често срещаните:

Трудолюбие


Ние сме една от страните с най-много празници на глава от населението и въпреки това ореваваме света, ако се наложи да отработим някой почивен ден. А отработването обикновено се състои в бистрене на клюките, ровене във „Фейсбук" и откровено чоплене в носа до обяд и после - чао. През останалата част от седмицата броим минутите до 18 ч. и дните до петък, а междувременно се чудим как да даваме вид пред шефа, че сме затрупани от работа, докато всъщност нищо не вършим. Мрънкаме, че няма работа, но когато се появи такава, я отсвирваме с пренебрежителното „Аз на тия за толкова пари няма да им работя". Затова в работен ден кафенетата са пълни с народ, най-често оглеждащ се за някоя „оферта", която изисква минимален до никакъв труд в замяна на дебели пачки. Вече си имаме и нов национален спорт - участие във всевъзможните лотарии, които май вече са повече и от празниците. Един съвет към градските обитатели - в тях нямате никакъв шанс. Ако се съди по собствените им реклами, печалбите винаги отиват при хора от населени места с под 10 жители.

Гостоприемство


Факт, готови сме да донесем от пиле мляко, когато въпросът е „да не се изложим пред чужденците". Което говори по-скоро за тежък комплекс, но както и да е. В същото време мразим всички с малко по-различен цвят на кожата и въобще произход - за всичко в държавата са виновни циганите, негрите са симпатични само когато участват в певчески риалитита, иначе ги бием, а за бежанци не искаме и да чуем. Но иначе Найджъл Фарадж стана национален враг номер 1, когато не искаше да пуска българите в родината си.

Жени


Както знаем, член 2 от Конституцията гласи, че българките са най-красивите жени в света. Че са хубави, спор няма. Но истината е, че красавици има по цял свят. Просто тук дамите много повече се стараят да изглеждат добре във всякакви ситуации. В което, разбира се, няма нищо лошо. Но ако човек се поразходи малко по-нататък от Калотина, ще осъзнае, че на много места жените правят необходимото да хващат погледа, само когато наистина трябва. А иначе и в Ню Йорк, и в Лондон, да речем, е пълно с мацки, носещи се съвсем 5 за 4 през деня. Ама хайде да не си правим извода, че там всички са грозотии. Всъщност този феномен го има и на родна почва - по Главната в малките градчета на обяд има много повече натокани момичета с вечерен грим и прически, отколкото по „Витошка". По тази логика човек би решил, че най-красивите жени в света са в Чирпан, примерно (нямаме нищо против Чирпан). Докато не отскочи до Белград или Киев и не види за какви момичета става дума там. Но и това не е изненада - Сърбия и Украйна са горе-долу на нашето дередже... И един риторичен въпрос - щом сме толкова красиви, защо и тук силиконът вече е държавна политика?

Спортна нация


Ако под спорт разбираме гледане на английското първенство с биричка в ръка, сме световни шампиони. Иначе поне доскоро бягащите за здраве в парковете ги зяпахме със същото недоумение и недоверие, с което и онези, които изскачат от храстите само по шлифер. Добре, че Дизела направи рекорда на Ком-Емине, та бягането да стане новата мода. Иначе пълни са единствено фитнесите - за да изглеждаме по-респектиращо, ако се стигне до бой, или за да сме най-красивите жени в света. Не сме прави - пълни са и игрищата за футбол с изкуствена трева (никой вече не рита по поляни и в училищата), но там средната възраст е над 30. Затова и футболът ни вече е по-зле от панамския (ако не вярваш, виж ранглистата на ФИФА), а целокупният ни спорт спечели два медала от последната Олимпиада, нито един от които - златен.

История, патриотизъм, световен център


България наистина има велика, дълга, ширнала се на различни континенти история. Която, за съжаление, си е само това - история. Може и да звучи пресилено, но ако Аспарух живееше в наши дни, най-вероятно нямаше да иска да пресича Дунава, а паспортния контрол на летището, за да се цани за зидар в Испания. Както си мечтае една немалка част от сънародниците ни, нищо че иначе е много патриотично настроена. Патриотизмът ни обаче не е константа, а обикновено се проявява в най-безсмислените ситуации, най-често - когато трябва да си го премерим с някой чужденец за нещо хипермаловажно като това кой е измислил ракията. Или изведнъж се сещаме, че сме много горди, когато Кубрат Пулев (за когото довчера сме чували само покрай Андреа) стигне до мач за световната титла. Тогава Кличко става най-големият мръсник, но когато мръсникът после набие нашия, също толкова бързо и задружно забравяме за нашето момче. Със сигурност всички сме чували и как България е център на света, галактиката и вселената, че тук са събрани всички енергии и точно ние ще спасим човечеството от неминуемата му разруха. Единственият начин това да е вярно е на принципа, че обущарят ходи със скъсани обувки - ние себе си не можем да оправим, но пък планетата - колко му е.