- Господине, може ли да ми помогнете с двайсет стотинки? Господ да ви поживи…

Младежът не е опърпан и не прилича на типичен просяк. Нито пък на болен или инвалид. На много места из София човек може да срещне такива да се въртят около някой магазин и да молят минувачите за помощ.

Обикновено ги подминавам, без да им обърна внимание. Този път обаче се запитах - прав ли съм? Не зная какво му е. Може пък наистина да е закъсал. Бедата не винаги личи по външния вид - как да разбереш ситуацията?…

- Искаш ли един лев?

- Разбира се, господине! Господ здраве да ви дава!

- Измети тротоара оттук до другата пресечка. Двайсетина минути работа е. - Смятам бързо на ум - ако работи така от сутрин до вечер, би правел около шестотин лева месечно. Чисти. Ако работи по осем часа на ден и в събота и неделя почива. - Ей сега ще ти купя една метла от магазина. Имам да пазарувам, при тази опашка след двайсет минути тамън ще съм приключил и ще ти дам парите.

- Ама аз такова, господине, не умея да мета…

- Не се безпокой, то не е трудно. И аз до едно време не умеех, пък като ме подгони нуждата, се научих. Идваш ли?

Момъкът ме преценява за момент и на лицето му е ясно изписано - метлата е твърде евтина, и да избяга с нея, вместо да мете, няма да й вземе много пари. След това се обръща и започва да оглежда другите минувачи.

- Какво става, не искаш ли да изкараш пари? - подмятам аз иронично и кипя отвътре. Мразя хора, които паразитират върху добротата на околните. Защото по този начин я унищожават.

Той ме следи с ъгълчето на окото си секунда-две. Видял, че няма да се разкарам, внезапно се завърта към мен. От нещастния младеж няма и помен - превърнал се е в опитен уличен бияч със свити юмруци:

- Разкарай се оттук, че ако ти светна един!

Без да помръдна, го поглеждам право в очите и тръсвам лекичко ръце, за да ги разхлабя, за бързина на реакцията. Налети ли ми, с удоволствие ще му счупя нещо. А ако е успял да ме закачи дори малко, ще го завлека в някой заден двор и какво му се пише, не е за описване…

Няколко секунди се гледаме. Оня почва да осъзнава, че вместо стреснат и уплашен съм ядосан. И че освен това съм към два метра и че надали ще ми е проблем да го вдигна и бухна в земята с една ръка. За това време и да успее да ме удари два-три пъти, няма да ги усетя при разликата във физиката ни, а оръжие очевидно няма. Измърморва нещо и се лепва към току-що излязла от магазина жена с тежки торби:

- Госпожо, можете ли да ми помогнете с двайсет стотинки?…

Предложил ми е задчелюстния си нервен възел като на тепсия - един дори не особено силен удар и ще лежи до вечерта, а остатъчни болки ще има поне три-четири години…

Сдържам се. Гнус ме е. Повече, отколкото от червеи, хлебарки или каквото щете. Бил съм на упражнения по патоанатомия на аутопсия на разложен труп - смърдеше така, че ми течаха сълзи, но даже тогава не ме беше толкова гнус като сега. Знам, че не бива такъв отпадък да бъде оставен да паразитира и изсмуква състраданието и човечността на хората. Но не мога да се насиля да го докосна. Повръща ми се от мисълта, че ще мина близо до него…

Влизам в магазина. Докато подбирам покупките, момче от персонала оставя до мен две каси замразено месо, избърсва си потта и се изправя да поеме въздух, преди да почне да ги реди. Заплатата му, погледнато почасово, нищо чудно да е половината на това, което бях предложил на боклука отвън. А се бъхти като хамалин от сутрин до вечер за нея.

- Често ли се мотаят такива просяци около магазина?

Момъкът гледа секунда-две навън, докато разбере кого имам предвид.

- Ми… Май често. Почти всеки ден го виждам.

- Магазинът ви е хубав, а заради такива отпред ми се отщява да идвам да пазарувам от него.

Момчето въздъхва.

- Не само на вас, господине. Днес сутринта една жена питаше касиерките не могат ли да го разкарат, бил ужасно досаден. Ама той само пред вас е мазен и хилав, иначе е побойник. Не ни се сърдете, просто не ни се иска да пострадаме…

- Разбирам ви напълно. Между другото, веригата ви магазини не е малка. Нямате ли звено за охрана? Този човек ви проваля продажби, все едно краде от магазина…

Не довършвам - няма смисъл. Очите на момъка са направо светнали. Кимвам му усмихнато и се насочвам към касите.

В известен смисъл, типът отвън наистина има нужда от помощ. Ако изяде един здрав бой и това го отучи да проси, може да иде да работи и да стане от него с времето човек. Тръгне ли така, сигурно само след година-две вече ще е благодарен на натупалите го. Ще си е изработил представата как работещ човек гледа просяците и ще разбира от каква помийна яма го е изритала охраната.

Не можах да му помогна лично. Ако ми беше налетял на бой, направо се ужасявам как сигурно щях да го подредя, преди да се овладея. Хем ми е гузно, че не го поступах, хем съм щастлив - лесно можех да прекаля в онзи момент.

Чудя се, дали погнусата ми не беше някакъв предпазен механизъм? Нещо, което да опази както мен от неприятности, така и него от жестоко осакатяване? (Човешките инстинкти и култура са пълни с елементи, които ни пречат да вредим на околните. Без тях не бихме могли да бъдем социални.)

Или може би да опази мен от нещо, заради което после ще се срамувам и гнуся от себе си? Ако е така, добре, че го има. Този свят е пълен с подобни боклуци - ако не се науча да се владея в такива моменти, по-добре да не се меся. Ако убия някого, вместо да му помогна да се оправи, няма да си го простя. Дори ако ми дадат после орден, вместо да ме съдят.

Едно е хубавото - за това мога да си помогна сам. :)

http://www.gatchev.info/blog/