Лениво цъкам иконите. Преглеждам профилите на приятелите си… на общите ни познати.

Търся те на някоя снимка, но никъде не те виждам. Нямаш face, би трябвало и да си отдавна затворена страница в моята book.

Мятам меланхоличен поглед през прозореца.

За части от секундата си припомням миналото.

Липсват ми хората, разпръснати навсякъде.

Липсва ми начинът, по който ме караха да се чувствам… да знам коя съм и просто да бъда щастлива.

Предполагам, че и ти ми липсваш.

Питам се какво ще кажа, ако се срещнем. Какво ще споделя за живота си? Толкова много неща се случиха, а сякаш нищо не се е променило.

По закон ще ме попиташ как съм – екстра. Винаги така казвам.

Ще попиташ намерила ли съм любовта, ще ти отговоря точно както и преди 5 години – не съм я загубила, за да я намирам. Следотърсачите й явно спят.

Тогава ще заковеш най-ужасния въпрос: “Значи си single, защо така?”.

Иска ми се да ти изкрещя: “ Защото след като бях влюбена в теб толкова години и се разминавахме по всевъзможни начини, отказах да тренирам сърдечния си мускул”.

Вместо това се усмихвам и изцепвам: “Предполагам, че люспите под дрехите отблъскват кандидатите. Хаха. Нали знаеш, че съм си сбъркана”.

Знаеш, как да не знаеш. Понеже си същата диагноза. “Ти си Аз в женски род” – ми каза веднъж. Сега обаче сме просто две самостоятелни егота. Всяко в неговата си част на света.

Каквито и думи да разменим, всяка от тях ще е празна. Защото няма да ги чуваме. Просто ще се гледаме в очите.

Ще се смеем в общата ни компания, изследвайки се взаимно с периферното зрение през ръба на чашата. Ще търсим отговор дали сме се променили.

Не. Не сме. Имаш същото излъчване, което ме омотава и ме кара да искам да потъна. Аз съм все така “момичешки красива”.

Ще танцуваме, както в онзи задимен клуб преди време. Когато бяхме звезди в собственото си представление. Извивах се около теб, ти прокарваше ръце по врата ми.

Танцувахме неприлично.

Движихме се в синхрон.

Танцувахме заедно.

Не ни дремеше кой, защо ни гледа и дали е “позволено”. Поне не и в онези летни нощи.

А сега пак е август…

Отново ще ме целунеш и ще ме поискаш.

Вероятно при мен ще е същото.

Знаеш ли, да се върнем на предните въпроси:

Наистина нищо не се е променило през тези 5 години. Пак е все така забранено да сме заедно. Отново ще мислим един за друг, без да искаме да направим нищо реално по въпроса.

И, да, single съм. Да вярвам, че ще се съберем, беше мъчително. Да спра да го искам и мечтая – облекчение.

Понеже вътре в себе си не искам нищо да променя летните вечери…

http://juleto.com/