Как да не спечелим конкурса на Евровизия - II

Как да не спечелим конкурса на Евровизия - I 

Намерението на този материал беше да отбележи актуалните тенденции на Евровизия 2008, да коментира накратко всяка една от състезаващите се песни и да потърси, сравни и покаже „къде сме ние” в общата картина. Комплексарска тема, но полезна.

След некласирането ни на финала и след приключването на полуфиналите обаче част от тези цели до голяма степен се обезсмислиха. Най-малкото – коментирането на всеки от участниците поотделно към днешна дата е вече напълно излишно. Някои добри участници се провалиха, някои слаби участници се класираха напред. Така неизбежно стигаме до извод номер едно - музиката има малко значение в този конкурс. Но това го знаехме още в самото начало, затова да продължим нататък.

Извод номер две: новият регламент фаворизира някои от участниците, а други са напълно прецакани. Сред вторите е например България. Не че чиновниците в Евровизия са искали да фаворизират страните от бившите СССР и Югославия, тъкмо обратното. Но с новия регламент случайното предимство, което получаваха и някои други държави извън горните (като България) и което донякъде компенсираше неравностойното ни положение спрямо тях, ни е отнето. Отнето е и на други държави. Балансът е нарушен даже по-тежко и от преди. С други думи – в Евровизия нещата от зле отиват на още по-зле.

Извод номер три (този е дъъъъълъг, внимавайте): тази година беше музикално по-силна от предната и изобщо от предните. Това няма особено значение – поради извод номер едно. Но все пак поне от маркетингова гледна точка е добре да почоплим малко въпроса как се представиха участниците, как точно разчитаха да спечелят и евентуално какво (не) постигнаха.

Можем да групираме показаните изпълнения в три групи, условно наречени „интересни”, „тъпи” и „много тъпи”.

Тази година определно броят на „интересните” изпълнения е по-висок от всякога. Много от участниците най-после са разбрали, че в абсурдните 3 минути по регламент човек не може да предложи нито убийствено велика песен, която да се запомни и запее, нито фантастично изпълнение, в което да се покаже изключителен глас или вокална техника.

От друга страна човек абсорбира информация основно чрез очите. От трета, телевизионният зрител е същество крайно неангажирано и невнимателно - той вероятно дъвче нещо, докато гледа, кара се на децата си или дори опипва половинката си.

За да впечатлиш такъв субект, трябва да му предложиш първо зрелище – гола (или поне секси) кака, кастрат-металист от Азербайджан или нещо друго силно отличаващо се от общия поток. Трябва да му предложиш и силна визия – примерно пирати от Латвия. Ако можеш, не е зле и музиката криво ляво да става или поне да „намита” още някаква аудитория към вече спечелената с нетрадиционния подход. Примерно песента на пиратите да е общо взето немска пиянска песен, или да се обръщаш към любителите на водката с близка до тяхната националност и душевност песен (Малта – хитро, много хитро!).

Да си интересен ти осигурява стартово предимство и определено по-висок шанс за спечелване на Евровизия.

Да си интересен обаче е и рисковано. И най-важното – не ти гарантира, че ще прескочиш полуфинала. Пример е, да кажем, Белгия – женска група, която пее някакви уж средновековни напеви, от които личи зле скрито желание да приличат от една страна на феноменалната песничка „Як цуп цоп” на финландците Лоитума, от друга пък напомнят швейцарски йодели. Интересно, даже приятно. Но абсолютен провал – никой не обича пълни лелки на средна възраст в прайтайма, кой би гласувал за тях?

Друг пример – Молдова. Много добра песен. Нетрадиционен избор – джаз. Интересно. Обаче: ни в клин, ни в ръкав певицата пробутва скат пеене в 1-2 момента. От което губи повече аудитория, отколкото печели с нетрадиционноста си. Освен това самата певица няма нито особен глас, нито характерна бленда. А визията й е ужасна. Казахме ли, че никой не обича пълнички лелки? В резултат Молдова не успява да мине полуфинала дори с всичките си предимства да е в една група с Румъния и да е бивша съветска република.

Обратен пример – Португалия. Добра и много красива песен с лек аромат на португалско фадо. Изпълнителката е... пълничка лелка. Всъщност е май най-пълничката от всички лелки на Евровизия. Обаче тя има глас, има присъствие и влага толкова старание и емоция в изпълнението си (спомнете си примерно нашата Деница от „Мюзик айдъл”), че изненадващо или не... отива на финала.

Още един обратен пример – Ирландия. Рекордьор по спечелени Евровизии в някакво безкрайно далечно минало. Последно място миналата година с рекордно нисък брой точки в историята – след представяне с рядко тъпа, безлична и безсмислена песен. Тази година вадят нещо коренно различно, интересно – пееща пуйка-мъпет. Обаче: грачеща нещо неразбираемо гарга и безидейно подскачащи наоколо танцьори – това може да изглежда смешно, забавно или печелившо само на много пияни ирландци. Резултатът: аут от финала.

Втората група изпълнения на Евровизия 2008 са „тъпите”. Названието, повтарям, е условно. Обикновено те не само не са целели да бъдат такива, а тъкмо обратното.

Най-добрият начин да попаднеш в категорията „тъпи изпълнения” е подходът „дайте да заложим на сигурно”.

В тази категория традиционно са над половината участници. Като почнем от Русия с Дима Билан (добра песен, претенциозна и тъпа хореография, противно излъчване на изпълнителя, но пък е „познат и обичан”), минем през Холандия, Швеция, Украйна, Швейцария, Кипър и кой ли още не.

Най-фрапиращият пример за тъпо изпълнение тип „да заложим на сигурно” тази година идва от Финландия. Само гледайте какво става!

Първо (по-миналата година) финландците вадят най-нетрадиционното изпълнение сигурно в цялата история на Евровизия – Лорди: един избор, тип „интересен”, с което правят истинска революция в тоя иначе задрямал, ретрограден конкурс и печелят първото място. След това... е, ако някой си спомня какво са извадили след това (миналата година), да каже. Можем да проверим, разбира се, колко му е – но важното е това: никой не помни какво са изкарали след това. И, разбира се, не печелят. Тогава на някой финландски продуцент-гений му хрумва великата идея „бе дайте да заложим тази година на сигурно и да изкараме пак някоя метъл група”, което и правят.

Човекът определено е прав – метълите от всички страни са достатъчно, за да може Финландия спокойно да мине през полуфиналите. Шансът й на финала обаче е нулев.

Лорди може да са откраднали цялото си шоу и идеи от класическите американци Гуор, както поназнайва всеки по-интелигентен метъл на години, но са перфектен до безмилостност продукт. Визия, поведение, самоувереност, самоирония, хумор, перфектна песен, хореография, изпълнение... За мнозина Лорди са просто някакви метъли и затова са спечелили. Но истината е, че изпълнението им е съвършено маркетиран и професионален продукт от супер класа и на световно ниво. И ето днес идват някакви други метъли от Финландия: „Здравейте!”. Ами това вече сме го виждали и даже беше по-добро – на тези им липсва всичко, което изтъкнахме, че притежават Лорди. Добра песен, но толкова – просто някакъв метъл от Финландия. Пък и огледайте се – родината на Виле Вало предлага тъпа, квадратна отвсякъде метъл песен, докато Азербайджан (!) се представя с поп (лав) метъл, Турция (!) с мелодичен и малко зализан, но приятен хард рок, а кой ли друг беше – с направо Менъуор-ска балада.

Изводът е ясен – „тъпият” избор, който най-често е именно „да заложим на сигурно”, в повечето случаи води до достигане на финала. На самия финал обаче точно този избор те закопава отвсякъде. Не че „тъпи” песни не са печелили или няма да печелят за в бъдеще конкурса. Но не и заради „сигурния” избор. В този живот няма нищо „сигурно”.

Третият тип изпълнения на Евровизия са „много тъпите”. Те идват от основно три вида тактики при избор на песен за конкурса.

Първата е току що разгледаната „да заложим на сигурно”, само че по погрешка залагащите са заложили на нещо, което не само не е сигурно, а е пълен провал. Примерно – банална, хванала мухъл естрадна песен с певица, която на припева ще размахва ръце като статуята на Христос над Рио де Жанейро и ще се опитва да показва гласови данни на Марая Кери (които не само че обикновено няма, но за съжаление няма и нейните цици). Такива само тази година имаше поне 5, но все пак намаляват.

Втората тактика е националистическата „да покажем, че сме българи (гърци, кипърци, македонци, марсианци и прочее)”. Тазгодишният пример – Кипър. Излиза някаква девойка, почва да пее и се качва на масата. Кой очаквате да гласува за това? Западняците отдавна знаят, че ние балканците сме си зле възпитани простаци и това са ни представите за изискано забавление и фолклорните традиции. И ние си го знаем, така че също не се впечатляваме. Виж ако девойката на масата е някое яко парче, покаже цица или вдигне пола и отдолу е в садо мазо жартиери и с прашки, ние веднага ще я харесаме, а западняците моментално ще забравят доброто си възпитание. Само че кипърката не прави нищо такова, а свенливо потропва по масата с досадно скучна песен. Резултат: аут от финала. (Забележка: Този подход съвсем не е характерен само за балканските страни. Макар и по-рядко, той продължава да се употребява с пълна сила и от западните държави. Простотията съвсем не е балкански приоритет, има я навсякъде.)

Третата тактика е „дайте да се представим достойно/кво ще кажат чужденците”. Тя опира в крайна сметка или до първата или до втората, само разбирането за „достойно” малко варира в различните държави. Ярък пример тази година са Румъния и Полша.

Румънският дует е толкова тъп, че даже и през 60-те години щеше да звучи демоде. Скука, скука, скука! И това от страна, която не е напреднала особено в музикалната индустрия, но е направо на светлинни години пред нас в това отношение. Румънската песен освен това наистина е плагиатствана. Чувам я за първи път, но ухото ми безпогрешно улавя абсолютно познатата мелодия на припева. Не е от значение от коя песен е крадено, нито какво би казал съдът. Съдът на една инстанция твърдеше, че Майкъл Джексън е откраднал песен на Ал Бано, а на друга – че не е. С просто ухо можеше обаче да се чуе, че двете изпълнения са коренно различни, но двете песни си приличат като капки вода. Същото е и при румънците. Макар и тъпа, обаче песента мина на финала! Просто Румъния се оказа по-облагодетелствана от регламента.

Полското изпълнение пък е толкова лошо и безлично, че даже не е и откраднато. И ако в румънското поне има известен стил и добър вкус, полското е лишено и от това. Рядко бездарие, към днешна дата може да се срещне вече почти само по Евровизии, другаде е на изчезване. Обаче и тази песен отива на финал! Искате ли да си говорим пак за полския водопроводчик?...

Айде обратно на изводите.

Извод номер четири: чалга/фолк вълната в Евровизия, предизвикана от успеха на Руслана и Елена Папаризу, полека затихва. На мода е метълът! Виновни са, разбира се, Лорди. За да не се повтаряме – на тазгодишния конкурс имаше половин дузина метъл или вдъхновени от метъла парчета, при това в относително широка като за такъв конкурс стилистика. Няма лошо – метълът е не прогрес, а направо авангард в сравнение с това, което ни показваше Евровизия в годините досега. Само си мисля, че ако на Евровизия й бяха потребни 30-40 години да стигне до метъла, то тогава ще открие хип хопа сигурно към началото на XXII век...

Извод номер пет: по-големите държави по-често предлагат „тъпи” и „много тъпи” изпълнения на Евровизия. Причината е ясна – инженерното правило, според което една система е толкова пропусклива, колкото е пропускливо най-ниско пропускливото й ниво. В антропологията то е известно като правилото, че една тълпа е толкова умна, колкото е умен не най-умният й представител, а най-глупавият. Тоест – колкото е по-голяма тълпата, толкова по-тъп идиот ще се намери сред нея и съответно по-тъпа ще е тази тълпа. Това обяснява защо реално големи страни като Полша и Румъния се представят с отчайващи изпълнения, а страни, в които музикалната индустрия е сериозна и мощна, като примерно Швеция или относително малката иначе Холандия се представят с банални изпълнители, когато биха могли направо да отвеят конкуренцията с огромния си потенциал в бранша.

Извод номер пет: по-малките страни по-често предлагат „интересни” изпълнения. Тук причините не са толкова ясни, но все пак могат да се предположат две обяснения. Първото е, че ограничените средства и ресурси карат съответната страна да прави възможно най-рационален избор. Второто е, че в по-малки страни вотът по-лесно се манипулира, компрометира или иначе казано, купува. По-лесно и евтино е да купиш вота в Малта (само дето не ни каза името на тая водка това момиче, пък и беше супер парчето) или примерно България (хайде да кажем тук едно Каффе, не че не може и други да се кажат), отколкото във Франция или Швеция например. А който е решил да вложи пари в купуването на вот, обикновено се е потрудил преди това да произведе един по-качествен и конкурентен продукт. Иначе става... Каффе.

Извод номер шест: българското участие на Евровизия тази година беше добро! България, първо, направи най-добрият възможен избор от наличното сред БГ кандидатите и второ, направи второ поредно „интересно” участие. Видяхте и чухте сами - залата го хареса. Залата - това са ония хора, на които преди 10 години им пуснахме самолетите на НАТО да ги бомбардират и не им пуснахме самолетите на руснаците да им помогнат и които преди 3 месеца щяха да късат дипломатически отношения с нас, понеже признахме Косово. Без коментар... 

Личният ми емоционален фаворит за БГ участник в Евровизия беше съвсем друг – Невена Цонева. Изключителна певица, изключителна песен, изключително изпълнение! Но не би имала никакъв шанс да се хареса комуто и да било на този форум. Щеше да бъде „много тъпо” участие.

По-рационален избор от нея би бил например Георги Христов и Джани Фиорелино. Песента им не е нищо особено, но пък какво изпълнение, каква класа показаха! Това прави известно впечатление... но не носи успех на Евровизия. Георги Христов и италианецът щяха да бъдат „много тъпо”, но от друг вид или в най-добрия случай просто „тъпо” участие. Те също са без шанс да спечелят каквото и да е.

Докато Дийп Зоун и Балтазар са определено „интересно” изпълнение. Няма значение кой ги е подкрепил, как точно са спечелили, има ли нещо откраднато от Продиджи и може ли да пее Йоана. Дори това, че представяме музикална композиция, а не истинска песен, няма значение. Елица и Стунджи миналата година направиха същото, но виждате, че успяха.

Има значение шоуто (отличен за нашите участници и тази година!), ярката им индивидуалност (много добър) и маркетинговия подход (добър). Първото и второто означават, че са цветни и се забелязват моментално сред всеобщата конкурсна евро-мизерия от млади или повехнали певачки и някой и друг гей. Третото ознава, че преднамерено са търсили: почитателите на електронната музика, почитателите на денс звука и младата публика. И на трите тези аудитории досега не е предложено практически нищо, а за третата се предполага, че е потенциално най-изпращащата SMS-и.

Защо тогава не успяхме?

Основната причина е очевидна за всички – новият регламент ни ощети сериозно. Геополитическият вот продължи, но на нас ни отрязаха кранчето.

Друга причина – обективно тази година конкуренцията беше по-силна от миналата. Заедно с горната причина това направи задачата да се класираме за финалите практически невъзможна.

Трета причина – не знам дали забелязахте, но българското изпълнение чисто телевизионно бе показано много зле. Това в никакъв случай не е нарочно, напротив. Операторите/режисьорите определено се радваха, че нашата песен им дава възможност да направят малко шоу – въртяха камерите като луди, сменяха перспективи и кадри в бясно темпо, вкараха леко дискотечно осветление. За съжаление, получи се нещо като MTV клип на живо – страхотна динамика, но без страхотен монтаж. Зрителите едва ли можаха да видят нещо, освен напълно безполезния брейкър и донякъде Йоанна, която не блести с никакви достойнства, камо ли да запомнят видяната експресия от шарени картинки. Умопомрачителните „DJ-китари” на Дийп Зоун и Балтазар едва се видяха на полутъмната сцена за около секунда, скреч манипулациите им между пламтящите пултове се мярнаха също за един твърде кратък миг. Режисьорска грешка – това е положението. Случва се. Имаше и други ощетени страни от такива, но ние отново пострадахме най-много. Просто европейската публика не успя да види какво точно става... и то вече беше свършило.

Четвърта причина – явно маркетингът ни все пак не е бил на ниво. Или не сме успели да достигнем до целевите ни аудитории, посочени по-горе и вината за това няма как да е само в режисьорската грешка при отразяването ни. Или пък просто сме надценили въпросните аудитории. Може би средният зрител на Евровизия в Западна Европа е наистина в предпенсионна възраст и го радват старомодни, бездарни изпълнения като тези на Швеция и Холандия, а в Източна е обикновен комплексиран националист и гласува само за комшиите по етно признак или в най-добрия случай за някой метъл.

Извод номер седем: Евровизия явно е конкурс със затихващи функции. Шоуто е приемливо добро, музиката е без особено значение, но безкрайно бавно се подобрява, конкурсът обаче е пълна пародия и напира да премине към обикновена гавра. Всякакви песенни (song contest) конкурси и фестивали по света са на изчезване, а които още съществуват са без никакво значение, пример – Сан Ремо.

Извод номер осем: при сегашния регламент България няма шанс не само да спечели, но дори да се класира на финал, дори ако надскочи хиляди пъти окаяното състояние на музикалния си бизнес. Разбирате ли, ако по някакво чудо можехме да възкресим и наемем Моцарт за композитор, Майкъл Флетли за хореограф, Селин Дион за певица и Анджелина Джоли и Памела Андерсън да друсат цици като танцьорки, пак не бихме успели. Това е положението, харесва ви или не.

Какво да правим тогава?

Има два варианта.

Първият е просто да се откажем от участие. Няма да сме първите, нито последните. Обаче е тъпо, пораженческо и нищо не печелим от това. Дори не можем спестените средства от участието ни да ги дарим на домове за деца – БНТ е бюджетна организация, „не може такива неща да прави”.

Вторият вариант е да участваме, но с цели, различни от досегашните. Нека бъдем реалисти. След като не можем да спечелим и дори нямаме шанс да се класираме на финала, поне да използваме този иначе голям публичен форум. Например за имиджова реклама – като страна, като култура, като туристическа и бизнес дестинация. Просто вземете Максим Бехар или някой друг мастит PR хитрец в екипа и той ще намери начин да изработим и представим музикален продукт, насочен към определени аудитории зрители и с правилни послания за постигане на предварително определените цели.

Най-малкото, така поне ще тушираме негативните последици от неподготвените изцепки на Гоце пред чужденците... „Булгар, булгааар!”