Моето поколение беше на 4-5 години, когато България започна да се превръща от тоталитарна в демократична страна. Може би това му дава някаква уникалност – то със сигурност не е като поколенията, изкарали младостта си в комсомола и партията, но не е и като следващите, които смятат, че светът се е родил почти по едно време с компютъра.

Тази уникалност ни даде възможност да видим по малко и двете системи, но без реално да изпитаме отрицателните им страни. Аз помня комунизма, но по детски – опашките за олио ми бяха забавни, интересно ми беше защо мама прави пълнени пиперки със салам, а не с кайма. Обикаляхме по цял ден да търсим някакви стоки, но за едно дете това не е мъка, а игра и опознаване на града. Нямал съм и представа за страха, който моите родители са имали от тоталитарната власт, не съм можел да разбера нейните репресии, унижения и затруднения.

По същият начин аз видях и прехода в най-розовите му краски. Дори глутниците улични кучета са повече романтичен детски спомен, отколкото идея за нещо лошо и страшно. Не помня страх, съмнение и разрушени мечти – всичко, през което моите родители и близки са преминали в желанието си за демокрация. Спомням си обаче, че почти се разплаках, когато Филип Димитров изгуби вота на доверие – мислех си, че комунистите ще се върнат и всичко ще стане както преди. Едва ли друго поколение като деца е гледало парламентарен контрол. Ние израснахме с телевизията, която родителите ни постоянно гледаха заради постоянните политически събития.

Всички знаехме наизуст програмата на единствените две телевизии, всички гледахме най-интересните предавания и после ги играехме наново в училище. Може би сме поколението, изгледало най-много телевизия в историята на България. По-големите от нас едва ли са били така изкушени от тоталитарната телевизия преди 89-та, докато тези след нас вече имаха доста по-интересни занимания. Отново чисто романтично и без разочарования, ние бяхме живи свидетели на появата на новите телевизии, на техния бърз растеж и на постепенния спад на рейтинга на Канал 1. Новините от осем и шоуто на Тодор Колев постепенно бяха заменени от новините в седем и шоуто на Слави.

Слави Трифонов (за жалост) сигурно е изиграл някаква роля в оформянето на ценностите на моето поколение. „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“ и „Шоуто на Слави“ бяха най-популярните медийни продукти за времето си. Всички го харесвахме. Научихме се от него на възрожденски песни, но и на „Тайсън кючек“. Като доказателство предлагам следния експеримент: кратка геройска екскурзия до столичен фолк клуб в Студентски град може да потвърди, че при пускане на някоя от най-старите песни на Слави Трифонов настъпва огромна носталгична еуфория.

Цялата тази телевизионна атака няма как да е била много положителна за нас – неопитните деца и тинейджъри. Тя обаче ни даваше и някакво чувство за общност. Ние гледахме едно и също, обичахме едно и също, коментирахме едно и също. Днес това чувство го няма и мисля, че така е по-добре, но според мен при много хора го има носталгичният момент на загубената липса на избор.

Това всеобщо гледане на телевизия престана някъде около 2000 г. Форматите започнаха да се изчерпват, разнообразието ставаше все по-голямо и моето поколение започна постепенно да се интересува от различни неща. Екранът вече беше нещо обикновено, беше загубил магичния си блясък на нещо ново и уникално.

Модерното вече беше другаде – компютрите и електронните игри, интернет. Моето поколение с бърза скорост мина от „Правец“ на „Хюлет Пакард“ и от „Супер Марио“ на „Ред алерт“. Този период отбеляза и отстъпването на политиката в нашия живот. Вече никой не гледаше парламентарен контрол и не плачеше за Филип Димитров. Политиците вече не бяха герои, а скучни чичковци със съмнителна репутация, които не заслужават и грам внимание.

Така моето поколение престана да засмуква всичко от телевизията, а оттам и политическите послания. Жельо Желев, Любен Беров и Жан Виденов останаха като някакви нереални детски спомени, а на тяхно място се настаниха героите от компютърните игри. Телевизията все пак оставаше като някаква форма на забавление, но далеч по-селективна. Много мои връстници продължиха да гледат Слави, други – вечерния филм, трети – само спорт.

Натам е ясно - интернет, торенти, блогове. Телевизията... изчезна.