В “Бърни Кълвача” на Том Робинс се казва нещо в смисъл, че червенокосите жени, а особено червенокосите жени зодия Овен, най-много се вбесявали, когато ги разбират неправилно. Аз нито съм червенокоса, нито съм зодия Овен, но също успявам най-много да се вбеся, когато ме разбират неправилно.

Например, редовно някакви типове си въобразяват, че ги свалям. Обикновено това са точно типовете, които нямам никакво намерение да свалям. Откъде съм толкова сигурна? Защото винаги, когато харесвам някого, ставам особено предпазлива и внимателна с него, като котка, обикаляща около горещ картоф. Хем ми се иска да го пипна, хем ме е страх. Докато с типовете, които съм си харесала за другарчета, съм нормална и весела.

Класическа история от този тип ми се случи с колегата Герджиков. Срещнах го известно време, след като бяхме престанали да колегстваме и много му се зарадвах. Мислех го за приятелче, а в този момент приятелчетата в живота ми бяха кът. Да не кажа, че бях направо ужасно самотна и скапана от работа и липса на контакти. Викам си – Герджиков, това е мой човек, разбрано момче, може да се приказва с него. Най-накрая ще имам с кого да изляза, да се позавъртя из града, покрай него може да се запозная и с други хора...

Поканих го да пием по бира, разменихме си телефони. И понеже тогава още нямах мобилен телефон и доста трудно можеше някой да се свърже с мене, звънях му все аз. Той пък изобщо не се и опита да се свърже с мене, ако е въпроса. А като му звънях – все зает, все пари нямал. Добре де, аз нали имам, ще те черпя по бира... И така няколко пъти. Може да изглежда странно, че се натискам да черпя младежа, но такава съм си аз – като имам пари, черпя наред, а пък тогава яко го бях закъсала със социалния живот. Излизахме няколко пъти с Герджиков, той все уж да ме запознае с приятелите си, все уж някъде да се ходи, ама – нищо.

Докато един прекрасен ден не му се обадих аз отново – дай да ходим да пием - ама то утре осми март, имаш празник – ми хубаво, ще празнуваме... Нагласих се аз да го чакам, кибичих 40 минути, Герджиков го няааама. Аз бях решила да си тръгвам още на двайстата минута, да кажа за свое оправдание, но понеже чаках на трамвайна спирка, където не минаваха трамваи, минутите станаха 40. Измръзнала и бясна се прибрах - изобщо, напразнувах се.

И като се замислих какво се е случило, стигнах до извода че отново съм участвала в класическата постановка от типа “една куца женка ме преследва в живота“ - баси. Изобщо не бях имала такива намерения. А и да бях имала – ще рече човек, че съдба по-лоша от смъртта е да тръгне да те сваля Denia! Доста време след това се хващах, че си мърморя под носа: “Бравос, Герджиков, хитро се измъкна! Спаси се от страшна участ – тъкмо се канех да почна да ти пускам ръце и крака! Да, и любовните писма бяха от мене, и поздравите по радиото от тайна обожателка...” и т.н.

Точно фактът, че бях толкова активна в т.нар. приятелство с Герджиков би трябвало да му подскаже, че не го харесвам сексуално. Този, когото харесвах сексуално в цялата история, беше колегата Ботев. И точно един от нечистите ми умисъли да търся Герджиков беше, че само с него можех да си говоря за Ботев и един вид да се почувствам по-близко до него.

Стана малко оплетено, нали. По времето, когато всички бяхме колеги и рокендролът беше млад, аз и колегата Ботев се бяхме събрали сродни душици. Ритахме си столовете, обиждахме се, надпреварвахме се кой ще измисли по-голяма гнусотия по време на обяд – изобщо, примитивния ритуал на свалката. Всички очакваха с чувството за неизбежност кога най-после ще се свалим и ще мирясаме.

Колегата Ботев и колегата Герджиков си ходеха в тандем, към който аз се бях прикрепила като ремарке и понеже насилствено подтисках любовния си плам към Ботев, избивах го на шеги и закачки с Герджиков. По това време колегата Герджиков си имаше гадже, а когато го срещнах няколко месеца по-късно, загадъчно се беше оказал свободен. Удобен момент, за да се нахвърля върху него с пъкления си план да го принудя да се обвърже с мен, муахахахахаха.

Какво се случи с колегата Ботев е друга история, заради която до ден-днешен се чувствам виновна. След два месеца кандърдисване Ботев най-накрая се беше престрашил да ми открадне китката, напие водата или нещо такова. Та, присламчи се към мен Ботев и смело се опита да ме прегърне, при което аз изревах, доколко си спомням: “Махай се, не ме докосвай, искам да се разкараш и да пукнеш в страшни мъки” или нещо от сорта.

Естествено, Ботев се разкара, но не умря в страши мъки, просто престана да говори с мене, а веселите ни закачки и флиртове останаха безвъзвратно в миналото. Наскоро си приказвахме с Kiff, ако можеше човек да се върне в миналото и нещо да промени, какво щеше да бъде то, при което аз му разказах точно тази история. Обясних му, че не съжалявам чак толкова заради неосъществената си любов с Ботев, колкото ме гризе съвестта, че съм постъпила брутално, грубо и несправедливо. Добре де, рече Kiff, ти явно си имала някакви мотиви, за да постъпиш точно така. Имах, разбира се, но сега разбирам, че мотивите ми са били чиста проба параноя.

Колегата Ботев много дълго се беше канил. Направо бях загубила търпение – те хората за два месеца успяват да тръгнат и да скъсат, че и по някой аборт да направят, а на него му трябваха два месеца, докато се осмели да ме прегърне.
Мислех си, че причината за това назлъндисване е, че не съм достатъчно добра за него. Ботев беше от “добро семейство”, личен ерген софиянец, а пък аз – безпарична провинциалистка, без зашеметяваща външност да го компенсира, че на всичкото отгоре и куца. Как да не се замисли човек, преди да тръгне да ме представя на семейство и приятели. Освен това Ботев и другите колеги-софиянци си бяха групичка и се виждаха и в свободното си време, а мене никoй не ме канеше. Всички тези фактори, примесени с наивната детска вяра, че щом те гонят, трябва да бягаш, бяха довели до изблика ми срещу нещастния Ботев.

Но както много пъти досега, се беше оказало, че съм хукнала стремглаво да бягам само за да установя, че никoй не ме гони. Колегата Ботев изобщо не беше нафукан софиянец, а мил и стръмежлив младеж и предполагам, че просто се е боял от мене. Боял се е да не реагирам точно така, както реагирах.

И досега ми е съвестно дали не съм му докарала някой комплекс от жените и дали не е свършил като отчаян пияница, който обяснява с фъфлене на други пияници, че всички жени са кучки. Но, предполагам, че едва ли съм му била чак толкова важна, иначе нямаше да се откаже толкова лесно.

 

http://whatsthatcrap.blogspot.com/