За начало на този материал нека задам на читателите кратка задача за размисъл, а именно : Какво обвързва изброените по-долу събития (освен че тяхното наличие, реализация и последствия могат да се определят единствено и само като ужасяваща човешка трагедия, която никой не заслужава):

- Дж.Ролинг започва и завършва своята невероятно успешна поредица посветена на малкия шизоиден недорасляк Хари Потър и неговото пътешествие през изпълнените със сексуална фрустрация и депресия тинейджърски години.

-Бритни Спиърс изгрява и залязва( с избръсната глава на която издълбава с нож свастика)

-Северна Корея възстановява и достига експериментален стадии в програмата си за разработка на ядрено оръжие

- Отбелязана е смъртта на над 509 000 000 по цялото земно кълбо при „неестествени обстоятелства"

-11 Септември

-Излезели са всички филми базирани на комикс персонажи от вселната на Marvel

-My Space напуска своя beta status и се превръща в официалното доказателство на световната организация по Психология и Психо патология ,че терминът „социалнa асоциалност" е реално съществуващ

-Излизат всички заглавия от поредицата Final Fantasy от VII до XII нататък, като според скромното ми мнение с изключение на VIII всички те доказват, че японците не просто се нуждаят от самостоятелна планета, но е и необходимо максимално бързо да бъдат изселени на съответната, като им се наложи строго ембарго за износ на каквито и да е интелектуални продукти включващи в себе си определени ключови елементи като :

1.Главни персонажи чиито размер на използваното от тях хладно оръжие надвишава ръста на самия персонаж заедно със косата му

2.Главни персонажи от мъжки пол носещи брони уподобяващи изковано от стомана подобие на корсет

3.Главни персонажи считащи, че най-добрият начин да се справиш с причинената от унищожението на поредното селище застигнато от гнева на гигантски брониран богоподобен плужек (който им е баща!) депресия е да се смееш в нищото в компанията на изграден около концепцията за fan service основен женски персонаж.

4.Еднокрили главни антагонисти надарени с божествена сила и разкъсвани между желанието си да разбият огромно парче скала в планетата, на която се намират за да изсмучат „душата й" през получилия се кратер и нездравата си форма на едипов комплекс спрямо майка им, по съвместителство явяваща се глава от трупа на представителка на извънземна раса, която на времето просто „ей така" унищожила цяла цивилизация държан в метален контейнер.(Хмм...Явно изпитваната от автора омраза към Square Enix е по-дълбока от предполаганото от самия него)

Ако сте успели да изчетете търпеливо изброените по-горе с лекота и приложими като „доказателства за несъществуването на Бог" събития от действителността, вероятно сега би било редно да ви се предостави и отговор на вече вероятно забравения въпрос:

Всички гореизброени факти са реализиран по времето от обявяването началото на разработката на поредната част от мачисткия епос за похожденията на вездесъщия Duke Nukem :Duke Nukem Forever до сега - времеви период проточващ се вече над 11 години и може би е на път да види своя край(подoбни реплики са били изказвани както следва последователно пред 1998, 2001 и 2003).

Макар и вече придобила леко негативния статут на най-дълго отлаганото и разработвано в историята заглавие, неколкократно обявявана за abandonware и считана от дори най-върлите почитатели на пoредицата за мит използван от 3D Realms в периода им на творческо затишие, за да поддържат интереса към компанията жива Duke Nukem - иконата на олицетворяваща в себе си сякаш всичко добро, което е способна да даде в своето упадъчно безплодие американската култура( която е безсмислено насилие и геноцид над извънземни раси, консумация на бира в индустриални количества и прекарване на всяка свободна минута в разнообразни клубове , където още по-разнообразни като външен вид представителки на нежния пол демонстрират на какво точно е спосбна комбинацията от женско тяло и метален пилон) упорито отказва да се подчини на духа на времето и да замени 80-тарското поведение за далеч по-актуалния за второто хилядолетиe дух на разбирателство, толерантност или поне наличие на мотив зад избиването на неизброимо количество хуманоидни или не чак толкова опоненти.

Въпреки, че вероятно по-голямата част от онези имали възможността да се докоснат до първите части от хрониките за житието на стероидния блондин вече отдавна са изгубили желание за контакт с него под натиска на зрелостта или просто приемайки двуличната поза на мнението „игрите са за деца", фигурата на Duke Nukem притежава меко казано фундаментална важност за облика на съвременните гейминг традиции такива каквито ги познаваме.

Без каквото и да е преувеличение естетическите модели и образи, които Duke Nukem налага определят виждането за гейминга като среда и изживяване и до днес (Стига се до там, че много хора са склонни да определят несъразмерно голямата гръдна обиколка на многоуважаемата госпожица Крофт, като директно следствие от представата, която именно Duke и 3D Realms налагат за образа на женската фигура в рамките на една виртуална вселена).



Може би най-ключовата характеристика, с която някой би описал това, което превръщаше Дюк в култ и осмисляше като нещо отвъд фразата "always bet on Duke", ще бъде (не няма да бъдат стриптизьорките в баровете показващи своите пикселизирани прелести за всяка подадена със Space дваисетачка, макар това да се включва в нея) „характер" - Duke Nukem е първия персонаж в историята на гейминга притежаващ свое собствено лице - уникална поза и чар отличаваща го от всички безименни морски пехотинци в космоса изправящи се пред демонична инвазия или пък десетките обелчени в бляскави доспехи рицари спасяващи поредната принцеса от поредната си кула.

И независимо от това точно колко дълбоко есенцията на посредственото клише просмукваше като пот кърпата на попаднал в стрииптиз бар девственик образът на Дюк именно в съответната традиционалистичност до невменяемост бе и неговия основен чар.

Фигурата на господин Нюкъм се появи точно в онази тънка времева рамка, когато рок културата бавно и постепенно отстъпваше под натиска на сравнимите единствено с разярен мастодонт усилия на моралистите от всички крайща на Вселената, обединени под флага на приличието, християнския морал и набиращия скорост краен феминизъм , а колосите на филмовото и музикално „рок клише" вече започваха да придобиват онези съсипващи ги нюанси на дълбочина и разкаяние, накарали Кърт Ръсел от вездесъщия Снеик Плискин да се превърне бавно и безславно в загрижен за счупеното краче на кобилата ветеринар -баща.

Дюк се появи в пълния си циничен-неандерталски блясък именно пред 1993 - може би най-мрачната година за мъжката половина от човечеството - онази, в която ООН превива гръб под постоянния феминистки натиск и приема „закона за възбрана на сексуализацията на женското тяло" , неофициално призовавайки всеки мъж да извършва интелектуална кастрация на либидото си всеки път, когато погледне към жена.



Дюк е последния опит дори и само във виртуалното „мъжете да останат мъже" , в цялата си същност облечена с дънки и кубинки, нарамила рязана двуцевка, наливаща се с бира и некачествени концентрати, висяща по барове псувайки съдбата и работата, докато гледа чифт поклащащи се ритмично гърди, към които някой е решил, че би било уместно да прикрепи жена прелест.

Точно в тази точка играта предложи повече първокласно, второкачествено американско забавление от колкото всяка друга подплашена от цензура и санкции медия щеше. Доказателство, че независимо от всичко във въображението си човек няма господар и е все още може да вижда и изживява нещата така както ги желае.
Онази Вселена, в която мъжете са все още мъже, извънземните все още са „просто зли и искат да унищожат света", а жените стояха отстрани, за да красят фона или пък (защо не) да играят ролята на мажоретен състав в провеждаща се на игрище за американски футбол битка с финален бос( за незапознатите Duke Nukem 3D).

И точно заради подобни спомени и мисли Дюк е жив и днес - точно както е живо в съзнанието на всеки независимо от възрастта детето представящо си с помощта единствено на пръчка и може би в последствие клавиатура и мишка , как именно то е героя, който собственоръчно спасява вселената окъпан в кръв, претъпква под подметките си безчетни количества „лоши" (просто лоши -без лица и имена) и получава така желаната съблазнително облечена (удивително е колко маловидно еротични представи за жените имат момчетата до13 годишна възраст) принцеса в края.

Duke Nukem Forever ще излезе и ще бъде хит , поради същата причина поради, която след толкова години бе пуснат Evil Death в Blue Ray формат, независимо от това, че времето му вече е отдавна изтекло и изгубено. Не защото се очаква разтърсваща иновация, не защото някой вярва, че може да поведе същата онази „контра революция", на която даде началото си той някога (чиято сюблимна точка би била Max Pain), не и заради графиката или дори барове оцветени в краски на неон и женска плът.

Не Duke Nukem Forever ще излезе не защото го искат, а напротив - точно както някога - ще излезе на пук. С победна стъпка и двуцевка на рамо, с мръснишка усмивка , захапал пура в фалическото си послание способна да докара комплекси дори на Чък Норис. Ще дойде, ще каже два-три стари лафа, ще черпи по бира за сметка на 3D Realms и ще ни остави да висим пред нея потънали в меланхолични спомени, докато той самия изчезне, раждайки у нас надеждата че в този момент вероятно пребива някъде Джак Томсън с чук.

А геймърът ще седи... Ще седи пред топлата и нагарчаща му бира и ще мечтае за нея като за най-сладката медовина на света...Не защото Duke ще е това...А просто защото „вече не ги правят такива"...

И след тези две страници и след 11 години, 4 сменени графични платформи, 3 дела, 5 трейлъра и едно "ех за една бройка този път да излезе":
Duke Nukem Forever Gameplay Trailer...