Ние винаги знаем най-много за Америка. Най-готиното е, че винаги говорим само с факти. Самите американци не са толкова наясно с държавата си колкото нас. Това, естествено, се дължи на нашия абсолютно изчистен от предразсъдъци аналитичен ум, който на базата на сравнението отсича: Америка е тъпа!

Да, бе...

Америка е:

Ужасът на капитализма - превръща хората в машини, отнема им човещината, прави ги сребролюбци. В отговор на това ние пък казваме, че сме комунисти, социалисти и всякакви други “про-човешки” идеологии.

Да започнем отдалече - хората са равни на един основен принцип: всеки има право на живот. Оттам нататък никой не е равен. Ти притежаваш първо раса, след това пол, след това имаш социален статус на родителите, след това имаш националност, образование, работа и т.н. и т.н. Всичко това предопределя твоето неравенство в обществото. И това неравенство го е имало винаги, независимо от политическата система, която е била на власт. Лизането на задници не е откритие на капитализма, всъщност от фараоните досега едва ли е излизало от мода. Без връзки в комунистическата система ти си обречен. Без ръкостискания “под масата” реално докъде би могъл да стигнеш? Само дето заобикалянето на правилото е далеч по-трудно в правовата държава. Там имаш шанс да пробиеш и със собствени умения и труд (най-големият страх на бездарниците и глупаците). Там можеш да съдиш работодателя си, ако не ти е изплатил парите, уволнил те е неправомерно и прочие. Ние просто не можем да понесем тази отговорност, тази тежест, която пада върху личния избор. Все още сме си хитри селяни-тарикати и това си е. Търсим си лесничкото, искаме да минем тънко. Ето това не стои в манталитета на американеца. Там работят и им се заплаща на час. Тоест, в САЩ са хората, които доброволно работят по 12 часа. Тук те са дефицит. И ние не полагаме никакви грижи за тях, така че ще продължат да бъдат дефицит.


Американското образование е зле. Там тъпите им деца утвърждават своята тъпотия. Да, но от Чикагския университет са излезли 73 нобелисти, от Колумбийския – 64. А все пак трябва да се има предвид, че “Нобеловата премия” е шведска награда. Тъй като Швеция не е щат в САЩ, не можем да ги обвиним в някаква “уреденост” при избора. Това са европейски награди, а ние ги даваме на американци.

Защо го правим? Това е против европейското правило за антикомерсиализиране на всичко!

Еми, защото става въпрос за хора на науката, които съблюдават нещо повече от географския и държавен принцип – те са длъжни да оценят значимостта на постижението. Оттам нататък единственият извод, който можем да си направим е, че американските университети май вършат някаква работа. Да оставим настрана факта, че някои от нациите, които гледат на образованието като на сериозно стъпало в кариерата, като китайската, японската и еврейската (да, и които също естествено се стремят към световна доминация), заливат американските университети. Ще съм адски щастлива, когато разбера, че са избрали българските...

Колкото и да стискам палци обаче, още не сме им доказали колко адски по-добри сме от американците. Както си го мислим ние, де. Мислим - и грешим. Неземният ни интелект отново е предразсъдък, изпразнен от съдържание. Реално, нашата “национална гордост” лежи на плещите на Левски, Ботев и Вазов, което е, меко казано, зле. Щом пикът ни е бил преди около сто-сто и петдесет години, очевидно имаме проблем.

Не казвам, че в Америка няма идиоти. Всъщност, пълно е с такива. Идиотите са основен капитал на всяка държава. Просто винаги са повече от средно интелигентните хора. Разликата между “нас”и “тях”обаче е, че американците са над 300 милиона. Ние сме към 7. Ние и да искаме, не бихме могли да си позволим 250 милиона идиоти. Не разполагаме с толкова хора.


„Макдоналдс” е най-вредната храна на света. По принцип, пържената храна е вредна. Когато си опържиш картофи у вас, ти ядеш вредна храна (оная, която причинява сърдечно-съдови заболявания, рак, наднормено тегло, диабет и т.н.) Псуваш ли „Макдоналдс” всеки път, когато поглъщаш същите тези картофи? Реално, те не са американско, а европейско творение – даже всъщност американците ги наричат „френч фрайс”. Ние обаче се дразним, че те ни заливат с тези картофи. Те ни КАРАТ да им ходим в тъпите ресторанти. Карат ни да дебелеем и искат всичките да измрем от холестерол. Да, да, да!

Само дето ние влизаме там и им ядем храната. Ако си против, бъди против. Просто стой настрана и уважавай онези, които са избрали друго.

Това, което ни дразни най-много, е фактът, че „Макдоналдс” са навсякъде, че печелят, че се разрастват. Истината е, че в Америка това са средни заведения. Те не са първият избор в главата на човек. Въобще не са заплаха за нищо, защото всеки знае, че са второразредни. Това, че тук „Макдоналдс” е символ на американската доминация на световния пазар, е някаква си наша измислица. Ние просто сме малки. Идва веригата и ние започваме: а какво стана с нашенските банички, какво стана с кифлата? А БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК ЩЕ ИЗЧЕЗНЕ ЛИ?! Тоест, получава се един лек шок. Само дето все още не сме дорасли за идеята, че никой нищо не ни налага. И на отсрещния тротоар си ни стоят баничките. Сега си влез в опушеното заведение при гнусните тави и мръсните прозорци. Една лелка с мазна престилка ще ти предложи твоята баничка. Почувства ли се човек? Почувства ли се българин? А дано!

Моята преподавателка по литература веднъж ми разказа следната история – била поканена от някаква нейна приятелка в Германия. На летището обаче се изгубила, приятелката й закъснявала и на всичкото отгоре тя не говори езика. Лутала се с багажите и с цялата паника на чужденеца, който се намира на непозната почва, докато не дошъл “един от най-щастливите моменти в живота й” - разпознала ресторанта „Макдоналдс”. Макар това да звучи като евтина реклама, можете да си представите какво е да се разхождаш като гламав, без да знаеш какво се случва около теб, да си съвсем сам и в този момент да видиш нещо познато. А „Макдоналдс” навсякъде е еднакъв. Погледнато от тази страна, идеята на веригата е много по-комунистическа, отколкото тази на всеки наш си ресторант. Първо, че прилага правилото за интернационализма и второ, защото там всички са равни. Ето един чудесен пример: „Макдоналдс” в Индия е посещаван основно от жени. Защо? Ами, там те имат права, които нямат никъде другаде. Там просто никой няма правото да ги закача.

А ако погледнем от друга страна, светът не е скочил срещу виенските сладкарници, които на практика са далеч повече от ресторантите „Макдоналдс”. Пък за полезното влияние на тортичките въобще няма да говорим. След ядене обаче няма да чуеш някой да казва: “Ох, сега как добре ще ми дойде един чийзбургер”. Не, не, за тортичка се сещаме. Дерзайте, катили!


MTV е главният инструмент за пропаганда на мода, поведение, начин на мислене, манталитет. Да - ако сте безмозъчни. Не - ако пропускате плявата покрай ушите си.

Истината е, че любимата ми група е “Рейдиохед”. Другата истина е, че не очаквам да ми пуснат “Рейдиохед” на купон. Ще бъде малко странно. Ако аз изпитвам силна емпатия към песните им, то тя се проявява само когато си ги слушам сама. Те са важни, искам да ги разбирам, но не държа да ги споделям с никой. Или да споделям самото усещане. Друго си е Фифти, друго си е Бритни, друго е Кристина. Те са леки, разбираеми и мелодични точно толкова, колкото трябва. Това не е идеология. Това е забавление. Само дето, когато се каже думата ”забавление” и стане въпрос за безсмислено въртене на задници и подскачане (разбирай танцуване), хората веднага правят връзка към вечния сблъсък “чалга vs култура”. Е, ако не вкарваме толкова идеология във всичко, което правим, нещата щяха да са далеч по-лесни и ако танцувам на чалга... съжалявам, няма да се почувствам обременена от политиката на чалгарите. Не съм и това е - тези спорове ги водехме в седми клас, може ли да преминем нататък?


Американското кино и Холивуд са основните разпространители на комерсиална култура. Всички знаем “Терминатор”. Всички си спомняме “I’ll be back”. Само дето със смяната на времето се смени и това, на което Терминаторът бе носител. Отначало той бе приеман като вестител на “новото време”, на “високите технологии”, на развитието на човека и изкуството. Блеехме и се възхищавахме пред величието на човека-машина, който идва от бъдещето. И тогава осъзнахме, че ние не сме като тях. Ние не сме от онези хора, които могат да направят терминатор и съответно го заплюхме. Нарекохме го долен “комерс” и го изхвърлихме от колекцията.

В противовес: известен български режисьор в свое интервю беше казал: “Е, как да направя екшън? Аз ако взема да блъсна две коли и бюджетът на филма изгаря.” Известен български артист пък признава: “Киното е моята страст. Но тук не мога да се изхранвам от кино с тези 5-6 филма годишно, които правим”.

Значи всъщност – ние не искаме или не можем? Последно?

Не казвам, че “Терминатор” ще те накара да се замислиш. Той е лесносмилаем филм за масите. За забавление. Само дето и забавлението е мръсна дума. Как така ще гледаш филм “ей така”? Не, не може! Съберете се с приятели, хванете последната лента на Ким Кидук и ей ви го купонът. Истинско пиршество за ума!

Защо пиршеството за сетивата обаче остава назад? И защо мразим идеологически всички онези филми с “яките ефекти”? Не мога да приема, че очите ни не се нуждаят от засищане с големи, силно контрастни, богати на цветове картини. Това до голяма степен е и вдъхновяващо. Не бе, глупости. Америка, хора, Америка! Щом е тя, значи е тъпо! Оставете Терминатор, оставете идеите! Преди сме били глупаци! Сега знаем! Тъпо е, видяхме!

Има един английски израз “making virtue out of necessity” (букв. превод – да направиш/ представиш нуждата като добродетел; пример: грозна жена казва: „Радвам се, че съм грозна, защото красивите жени са тъпи”). Изразът е много близък до българския “гроздето е кисело”.

Ако можехме да си позволим тези неща, които те могат, и впоследствие се откажем от тях заради своите разбирания, идеологии и т.н., това щеше да е нашият съвсем достоен за уважение избор. Тъй като обаче елементът на избора ЛИПСВА, това ни поставя в едно леко кофти положение – наистина ли не искаме тези неща или ги мразим, защото така и така ги нямаме? Ако ни ги предложат, ще откажем ли, защото това са нашите “разбирания”, или ще приемем с радостни сълзи на очи?

...


Чувствам се смешно като погледна нещата, които изписах. Това е нищо. Това е някаква лека презентацийка, леко щриховане на нещата, които грешим.

В заключение: не е като да не става нищо от нас. Просто трябва да се откажем от идиотската идея, че сме “най”. Ами, не сме. Американците знаят нещо, до което ние с цялото си самочувствие на една от най-старите нации не сме стигнали. Дано чуем. И дано не откажем. Прекалено много автоголове сме си вкарвали, че и този. Но както вече казах, мнозинството винаги е от малоумници... Остава само да се надяваме.

 Включете се в групата на Лилия Трендафилова