Колегата Жилов често говори за "свободата да избираш" между лошо и по-лошо.

Точно с този тип избор имам доста богат опит. От детската градина до края на гимназията бях обект на непрекъснати подигравки и насилие заради куцането си. Това не е ситуация, която ти дава много възможности за избор. Всъщност, възможностите са само две:

1) Идеалната жертвичка. Ти "не им се връзваш" и си "над тези неща". Не правиш нищо, освен да си придаваш вид, че уж ти е все едно. Гледаш надолу, ушите ти горят, а върху тебе се сипят обиди и удари. Много популярен избор.

2) Трудното дете. Носиш на подигравки, носиш на бой, но всичко си има граници. В един момент не издържаш и си отваряш устата. Не за да се караш, а за да защитиш малкото, което е останало от достойнството ти. Автоматично ставаш "лошия" и мъчителите ти вече имат извинение – ти си "предизвиквал" и "сам си си го търсил". Екстремно непопулярна възможност – всъщност не познавам някой, който да я е избрал, освен мен.

Тук не говоря за някакво момичешко дърпане в началните класове. Всъщност, с момичетата изобщо не съм имала проблеми. Системно ме биеха момчета и то, повтарям, до края на гимназията. Ако бях момче, ситуацията щеше да има два сравнително прости пътя на развитие:

1) Бия се, с времето задобрявам и си извоювам някакво уважение. Издигам се по-нагоре в социалната стълбица и вече не ми се налага да се бия толкова често.

2) Бия се, но не задобравям и си ходя пребит. Намирам се на най-ниското стъпало в йерархията, но поне имам определно място в нея.


Но аз бях момиче. Бях прецедент. Ситуацията беше немислима, невъзможна, абсурдна. Родителите ми и учителите правеха най-лесното в случая – не вярваха. Историята, ако изобщо стигнеше до ушите им, се представяше по следния начин: седяли си мирно и кротко три момчета и си говорели на интелектуални теми, при което аз съм дошла и съм започнала така вулгарно да ги обиждам и предизвиквам, че не съм им оставила друг избор и те се принудили да ме набият.

Не знам дали сериозно са вярвали на тези истории, но факт е, че не си спомням някой да е бил наказан заради насилие върху мен. Напротив, майката на най-редовния ми мъчител в гимназията се обаждаше вкъщи да се оплаква на нашите от моето безобразно поведение.

В какво се състоеше безобразното ми поведение? Тъй като и при най-добро желание не бях в състояние да набия никого, единственото ми оръжие беше чувството ми за хумор. Правех за смях онези, които започваха да ми се подиграват, което повярвайте ми, не беше никак лесно. Те обикновенно имаха зад гърба си пет-десет души, които се изживяваха като гръцки хор и се смееха подлизурковски и на най-голямата глупост, стига да я каже лидерът им, и пръхтяха подигравателно, колкото и остроумни да бяха моите отговори. Въпреки това, често успявах така да наредя мъчителя си, че аверите му против волята си да се засмеят на негов гръб. В такива случаи следваше Боят. Никога не бягах. Карах по системата "мнoгo мъ биха, ма и аз удрях". Не се оплаквах на никого. Нямаше и смисъл.

Учителите, които имаха някакъв повърхностен преглед върху ситуацията, обикновенно коментираха, че момчето, което ме е набило, явно ме харесва и с това историята приключваше. Родителите ми смятаха, че изпитанията каляват характера и че децата трябва да се оправят помежду си. Приятелките ми се сърдеха, задето излишно навличам неприятности и върху техните глави.

Сега, когато съм възрастен човек, ако се окажа в подобна безизходна ситуация, мога да си хвана шапката и да си замина. Но когато си непълнолетен нямаш подобна възможност. Длъжен си да прекарваш всеки ден с хора, които извличат удоволствие от твоето страдание и намират хиляди малки начини да ти го причинят. Нещо като казарма, но трае по-дълго.

Какво можех да направя - да се примиря? Да се предам? В по-горния курс имаше едно леко неадекватно момиче, което беше избрало тази възможност. Посрещаше подигравките с християнско смирение и сведена глава. След един особено унизителен побой пред публика беше направила опит за самоубийство. Оживя и трябваше да се върне в училище и да чуе: "Защо не умря, мършо, искаме те мъртва".

Това, което ме спаси пред подобна участ беше отново чувството ми за хумор. Оживях, защото си правех майтап с всичко. Оживях, за да разкажа.

http://whatsthatcrap.blogspot.com/