Колегата Жилов често говори за "свободата да избираш" между лошо и по-лошо.
Точно с този тип избор имам доста богат опит. От детската градина до края на гимназията бях обект на непрекъснати подигравки и насилие заради куцането си. Това не е ситуация, която ти дава много възможности за избор. Всъщност, възможностите са само две:
1) Идеалната жертвичка. Ти "не им се връзваш" и си "над тези неща". Не правиш нищо, освен да си придаваш вид, че уж ти е все едно. Гледаш надолу, ушите ти горят, а върху тебе се сипят обиди и удари. Много популярен избор.
2) Трудното дете. Носиш на подигравки, носиш на бой, но всичко си има граници. В един момент не издържаш и си отваряш устата. Не за да се караш, а за да защитиш малкото, което е останало от достойнството ти. Автоматично ставаш "лошия" и мъчителите ти вече имат извинение – ти си "предизвиквал" и "сам си си го търсил". Екстремно непопулярна възможност – всъщност не познавам някой, който да я е избрал, освен мен.
Тук не говоря за някакво момичешко дърпане в началните класове. Всъщност, с момичетата изобщо не съм имала проблеми. Системно ме биеха момчета и то, повтарям, до края на гимназията. Ако бях момче, ситуацията щеше да има два сравнително прости пътя на развитие:
1) Бия се, с времето задобрявам и си извоювам някакво уважение. Издигам се по-нагоре в социалната стълбица и вече не ми се налага да се бия толкова често.
2) Бия се, но не задобравям и си ходя пребит. Намирам се на най-ниското стъпало в йерархията, но поне имам определно място в нея.
Но аз бях момиче. Бях прецедент. Ситуацията беше немислима, невъзможна, абсурдна. Родителите ми и учителите правеха най-лесното в случая – не вярваха. Историята, ако изобщо стигнеше до ушите им, се представяше по следния начин: седяли си мирно и кротко три момчета и си говорели на интелектуални теми, при което аз съм дошла и съм започнала така вулгарно да ги обиждам и предизвиквам, че не съм им оставила друг избор и те се принудили да ме набият.
Не знам дали сериозно са вярвали на тези истории, но факт е, че не си спомням някой да е бил наказан заради насилие върху мен. Напротив, майката на най-редовния ми мъчител в гимназията се обаждаше вкъщи да се оплаква на нашите от моето безобразно поведение.
В какво се състоеше безобразното ми поведение? Тъй като и при най-добро желание не бях в състояние да набия никого, единственото ми оръжие беше чувството ми за хумор. Правех за смях онези, които започваха да ми се подиграват, което повярвайте ми, не беше никак лесно. Те обикновенно имаха зад гърба си пет-десет души, които се изживяваха като гръцки хор и се смееха подлизурковски и на най-голямата глупост, стига да я каже лидерът им, и пръхтяха подигравателно, колкото и остроумни да бяха моите отговори. Въпреки това, често успявах така да наредя мъчителя си, че аверите му против волята си да се засмеят на негов гръб. В такива случаи следваше Боят. Никога не бягах. Карах по системата "мнoгo мъ биха, ма и аз удрях". Не се оплаквах на никого. Нямаше и смисъл.
Учителите, които имаха някакъв повърхностен преглед върху ситуацията, обикновенно коментираха, че момчето, което ме е набило, явно ме харесва и с това историята приключваше. Родителите ми смятаха, че изпитанията каляват характера и че децата трябва да се оправят помежду си. Приятелките ми се сърдеха, задето излишно навличам неприятности и върху техните глави.
Сега, когато съм възрастен човек, ако се окажа в подобна безизходна ситуация, мога да си хвана шапката и да си замина. Но когато си непълнолетен нямаш подобна възможност. Длъжен си да прекарваш всеки ден с хора, които извличат удоволствие от твоето страдание и намират хиляди малки начини да ти го причинят. Нещо като казарма, но трае по-дълго.
Какво можех да направя - да се примиря? Да се предам? В по-горния курс имаше едно леко неадекватно момиче, което беше избрало тази възможност. Посрещаше подигравките с християнско смирение и сведена глава. След един особено унизителен побой пред публика беше направила опит за самоубийство. Оживя и трябваше да се върне в училище и да чуе: "Защо не умря, мършо, искаме те мъртва".
Това, което ме спаси пред подобна участ беше отново чувството ми за хумор. Оживях, защото си правех майтап с всичко. Оживях, за да разкажа.
null
на 20.09.2009 в 23:01:01 #9дори без да чета статията щом видях името на автора натиснах Ctrrl + F и написах КУЦ. и о - изненада - появи се в третото изречение!нищо ново в писанията... пак всички са виновни за начина, по който се чувства, и това - разбира се - може да се случи само у нас, което е потвърдено веднага от вещи коментари по-долу. всъщност се случва навсякъде. така е било откак е възникнал животът и така ще остане още доста време. животинките имат избор да се приспособят и борят или да се оставят да бъдат изядени автоматично при първата атака на хищници над стадото - викат му естествен подбор. средна опция няма. човекът - бидейки животно - също има тези варианти, но и още един - да не спира да се самосъжалява - публично и при всеки удобен случай. на човека е дадена трибуна, ама той продължава да вие, дори след като явно е отишъл на по-хубаво място, където явно го третират различно - според писаното по-рано от авторката. при положение, че има нужните условия! дали всички хора с проблеми без личен блог и без публикувани статии са същите? или да преброим борещите се? та ще кажа - това как се чувстваш е твой избор, не на обществото. простащината, която също е недъг, не попречи на Стоичков да бъде обичан, но той сам избра да не и постави граница и ще бъде запомнен основно с нея от новото поколение. в същото време един Стивън Хокинг с много по-сериозни от тези на авторката проблеми ще бъде запомнен основно с труда си. общото между всички случаи? същото като различното - настройката на съзнанието. всеки избира с какво да бъде запомнен и с какво да привлича/отблъсква. ако всички отделяха по-малко време на клавиатурната си логорея може би щяха да бъдат една идея по-щастливи. между другото колегата Жилов го познавам лично. той също е направил своя избор.
pavlitos
на 17.09.2009 в 09:53:16 #8Аз пък смятам, че Цвети е сладурана. На недоволните господа бих задал следния въпрос. Да не би да разчитате да получите Пътя, Истината и Живота в някой подобен сайт? Историята на тези преживявания води в много посоки за размисъл и личният елемент не е от чак толкова съществено значение. Хората вече да се дразнят, ако всичко не е добре сдъвкано и изплюто в пространството, готово за консумация. Само, че при последното положение вече не разполагат със собствените си мисли.
shadow
на 16.09.2009 в 17:35:47 #7"Радвам се, че авторката е загърбила, дори частично, тези проблеми" -------------------------------------------- Дори и частично не ги е загърбила...
lalleen
на 15.09.2009 в 23:23:18 #6Аз съм виждала такива работи и много добре знам, че учителите се преструват, че не виждат и не чуват. Те просто искат да си изкарат работното време. По-лесно е освен това да накажеш жертвата, която в пристъп на паника се проявила самоотбрана и ще бъде сгъната лесно с наказание или критика за лошо поведение, отколкото опитния бияч и хулиган на класа, който спокойно псува учителите и се радва на отчаяните им физиономии....
Edinak
на 15.09.2009 в 14:33:27 #5Не е важно, че ние не сме виждали такива случаи. Аз също не съм бил свидетел на такъв тормоз над момичета. Въпроса е, че тези неща се случват. Това е ежедневие, било то при момичета или момчета. В училищата има системен тормоз и тя много вярно си е казала опциите. Аз също съм бил що годе тормозен, не чак подобно излияния, но доста неприятни неща. И аз също бягах от всичко това със чувството си за хумор и самоирония. Един бог знае как се чувстват дечица, които и с това не разполагат. Свиват се в себе си и поемат всичката тая помия. И израстват зверове, като зверовете, които са се гаврили с тях. И вие под мен, които сте плюли по авторката сте тия изроди. Или сте били тея, които са се гаврили или тези, които са били гаврени. И сега сте изроди, и не можете да се промените. Жалко.
Емо13
на 15.09.2009 в 13:17:20 #4Това ще да е някое ТВУ. И в казармата не съм виждал такива неща.
Нафарфорий
на 15.09.2009 в 13:02:53 #3Не мога да разбера къде, по дяволите, е учила авторката. Аз съм израстнал и съм се "изучил" в едно квартално СОУ, в един сравнително краен софийски квартал, а около мен въобще не имало такива работи (или извращения или както искате го наричайте). Дори и в ролята си на селски бекове, не сме си позволявали да нараняваме момиче, било то с някакъв физически или ментален недъг, или не. Мечкарова...? Кажете???
kaka22
на 15.09.2009 в 11:32:31 #2Странно, вярно пак ти е затрит коментара?!?!! Да не е нещо на лична основа?
kaka22
на 14.09.2009 в 18:59:43 #1E много зле! Не знам, но и предното писание на авторката едва го дочетох! Айде малко по-сериозно във филтрирането на публикациите в "Автора", вече нивото падна, ама на истина якооо падна!