Севинч консултира анестезиолога от „Откраднат живот“

Севинч Ибрахим, която пее така, сякаш си пуснал радиото на Бог директно от рая, е невероятно интересен и необикновен човек. Къдрокоската, която Миро избра да бъде в отбора му в „Гласът на България“, завърши медицина, работи в „Пирогов“ и е част от групата му, където освен че е бек вокал, е отговорник и за бас китарата, уточнява "Монитор".

А напоследък инструктира Дани Рашев, който играе анестезиолога в „Откраднат живот“, как да казва правилно термините от професията. „С него сме приятели преди сериала и често ми звъни да ме пита как се произнася примерно релапаротомия – казвам му къде е ударението. Или ме пита какво е малигнена хипертермия“, разправя с усмивка певицата, на която Ерол от „Уикеда“ се пада „нещо като вуйчо“, защото тя смята, че е сложно за обяснение. Иначе в семейството й всички са музикални, без да са музиканти. Макар че за някои историята им вероятно ще се стори тъжна, но за Сиси всичко е Божие благословение.

Тя се появява на бял свят в ръцете на стажант в Плевен. „Било е рядък момент - огромна болница с непрекъснат поток от хора, много лекари, а ме изражда човек със съвсем малко опит. Имам две сестри близначки, които не са вече между живите. Аз съм трето дете, нещо като дете – чудо. Може би затова имам чувството, че живея живота на още поне двама души, наистина. Не знам как да го обясня. От много малка интересите ми са на 100 фронта и родителите ми им беше трудно да ме насочат в нещо конкретно. Пея, рисувам, свиря, танцувам.

Мама пееше на сестра ми, тя беше с тежко увреждане, гледахме си я вкъщи... Това преживяване ми даде различен поглед за целия живот. Никога за мен не е бил просто даденост. Това беше шанс да опознаем Бог и да станем истинско семейство. Приемам го като положително явление, защото сестра ми никога не имала възможността да извърши грях. Тя е най-чистото същество, което човек може да си представи,. Благодарение на нея бяхме сплотени. У дома винаги сме вярвали в доброто, справедливостта.

Когато майка ни нямаше възможност да е край сестра ми, аз й пеех. Най-обичаше „Лале ли си, зюмбюл ли си“. Музиката я успокояваше. Това беше едновременно тежък и красив момент в живота на всички. Като си представиш - едното ти дете в едната стая живее по един начин, другото в другата по друг...Но това е магията на живота. Родителите ми за мен са герои. Да гледаш така децата си и да не се усети, защото сме растели безгрижно, щастливо, е нещо голямо“, споделя Севинч. Тя има и 5 години по-голям брат, който всъщност я запалил по рок музиката.

От малка посещава детски музикални школи, свири на пиано, акордеон, ходи на солфеж. В 8 клас отива в музикалното училище в Плевен, а след като го завършва я приемат във висшето в Пловдив, където обаче щяла да учи само народно пеене.

„Не бих могла да огранича ролята си в музиката. Всичко ми е любопитно, не само народната музика, или поп, или джаз. Затова дойдох в София, в консерваторията, където ме приеха поп и джаз и ходех на подготвителен курс. Започнах да осъзнавам обаче разни неща от действителността. Защо трябваше да си плащаш за

нещо, което имаш и можеш. Защо някои хора си мислят, че могат да си играят с таланта на децата и желанието им? Разбрах, че това, което Господ ти е дал вече, ти го подарил и няма смисъл да го узакониш с някаква диплома, за да кажеш: “Ето виждате ли, аз мога да пея“, казва Севинч.

Затова започнала да пее с групи и в клубове. Така се готвела с една формация за прослушване за работа в чужбина и един от музикантите свирел в ресторанта на Астор и затова там им били репетициите. Магът и приятелите му ги чули и веднага отсекли, че Севинч има голямо бъдеще и ги поканил да пеят там като част от афиша на програмата му. Тя пеела и в други по-големи клубове, за да се издържа.

В един малко по-тегав период на 6-7 месеца без работа, все по-ясно осъзнавала какво желае най-много – да послужи на хората. Да помага на другите. Как – чакала знак от горе. „Един ден просто излязох от нас и се молех: “Господи, ти ме заведи където искаш да съм в полза, нека е волята Ти. Не знам какво е това желание у мен“. Наясно съм, че в музикалния бранш нещата са сложни, непостоянни. И както си вървя, и се моля, гледам, че съм пред „Пирогов“.

Стана ми стана смешно на мен самата, как се озовах там. Влязох и поздравих охраната, казах им, че си търся работа. Те ме изгледаха учудено и решиха да се пошегуват. Отвърнаха ми: “Там отсреща е кабинетът на шефа на спешното, там иди, той ще ти помогне“. И аз директно и със замах прекрачвам прага му, нямах идея, че ме занасят и при него не се влиза току-така, но седнах на дивана и го зачаках да си свърши предишната среща. И човекът ме пита: “Добър ден, вие?“, и аз: “Идвам да питам за работа“. Не знам откъде ми дойде това дръзновение. Той вика: “Каква сте, сестра ли?“. „Не!“. „Лекар ли?“. „Не?!“. „Въобще в сферата на медицината ли сте? Вие нали знаете, че това е болница?“.

„Знам, но някаква работа няма ли за мен“, не спирах да упорствам аз. И той толкова се впечатли от желанието ми, че каза: “Ще измислим нещо“. Разходи ме из етажите да пита в различните звена имат ли нужда от помощ, но нямаше подходящо място. Записаха ми номера ме отпратиха и мислех, че няма и повече да се сетят за мен. Но след два-три дни звъннаха и ме повикаха. Започнах като домакин в поликлиниката, спешното отделение на първия етаж. Разнасях медицински материали, консумативи. Сблъсках с реалността“, спомня си чаровницата.

В това време тръгнал „Гласът на България“, а Севинч вече била подала документи в Медицинския университет, във факултета по обществено здраве. Приели я в една сравнително нова специалност - медицински специалист. По думите й естеството на тази работа се доближава най-много до това на фелдшерите едно време. Или както тя простичко го обяснява „повече от сестра и по-малко от лекар“. Четири години и половина учи и завършва с пълно отличие. От миналото лято работи в детския операционен блок на „Пирогов“. „Пак Божа работа - на мен децата са ми много слабо място. Те всички са „наши“. Отговорността към тях е на всеки от нас.

Работя като операционна сестра. Когато са в реанимация и излизат от упойка, отварят очички, протягат ръчички и казват „мамо“. Мама съм на десет деца на ден минимум. Няма такава любов. Веднъж едно мъниче ми каза „мамо“ и аз отвърнах: “Нали знаеш, че не съм мама“, а то: “Нищоооо“ с една такава доволна интонация в гласчето“, разказва тя. За Севинч музиката и медицината не са различни неща. „С едното лекуваш тялото, с другото лекуваш духа“, смята тя.

Относно професионалните пориви, казва, че за момента работи с Миро и групата му, с която творят песни и ходят на участия. „Удоволствие е да общувам с човек като него, Миро е уникален. Нямаше така да се заразя и с такова желание да се занимавам с музика без него. С Огнян Георгиев, китариста ни, и с Николай Тошев, на ударните, сме като братя и сестра – искрено се обичаме. При нас нещата са естествени, не си правим планове“, споделя тя.