Равиндран е на 14 години, когато баща му Шринивасан, който ръководи фотографско студио, го изпраща на задача. "Работата ми беше да сложа мъртво тяло на стол и да го накарам да стои изправен", казва Равиндран за първия си работен ден през 1972 г. "След това трябваше да повдигна клепачите му, за да може фотографът да направи снимка."
Подобно на Равиндран, Ричард Кенеди е само на девет години, когато има сходно изнервящо преживяване. Той е помолен да вдигне бяла кърпа като фон зад стол, на който е седнал труп. "Бях уплашен и треперех. Тази нощ изобщо не можах да заспя", казва той пред BBC. "В продължение на много нощи имах повтарящ се кошмар, в който се появяваше мъртвият. Беше ужасно."
И двамата всъщност стават фотографи, защото бащите им притежават фотостудиа. И двамата са направили снимки на повече от 1000 мъртъвци.
Ричард и Равиндран са сред намаляващия (почти изчезващия) брой фотографи, които някога са се специализирали в правенето на снимки на мъртвите в южния индийски щат Тамил Наду. Допреди няколко десетилетия много от общностите в него вярват, че снимането съкращава живота, затова толкова много хора правят първата си снимка едва след като вече са мъртви.
Източник: iStock
Двамата мъже разказват пред BBC за необичайната си, обезпокоителна работа, която е добре платена професия през 70-те и 80-те години на миналия век. Равиндран споделя, че като тийнейджър е намирал работата за неприятна, но тъй като е искал да не ходи на училище, това е било добро извинение.
Постепенно той развива свои собствени техники - като подпиране на главата на труп с възглавница, коригиране на дрехите, ако е необходимо, и смяна на фона. "Преборих се със страха си и започнах да харесвам работата си. Направих труповете да изглеждат добре и истински на снимките."
Ричард Кенеди пък често придружава баща си на работа в хълмовете Йеркауд, на около 350 км западно от столицата на Тамил Наду, Ченай. Най-трудното му преживяване е да снима мъртво новородено бебе.
''Родителите бяха съсипани. Майката плачеше безутешно", споделя той. Но след като пристига с фотоапарата си, майката къпе бебето, облича го в нова рокля и го гримира. "Бебето изглеждаше като кукла", спомня си той. "Майката постави бебето в скута си и аз направих снимката. Изглеждаше, че бебето спи. Беше много емоционално."
Източник: iStock
Освен мъртъвции и двамата също така снимат и други церемонии, като измиване на тялото и украсяването му с цветя. Докато някои семейства са доволни от една или две снимки, други обаче са много по-взискателни. "Дори отидох до едно гробище и снимах момента, когато тялото беше поставено в гроба", спомня си Равиндран.
Те работят в кратки срокове, понякога развиват и отпечатват кадри за една нощ, ако скърбящите семейства искат снимка в рамка на мъртвите за траурни ритуали на следващия ден. И Равиндран, и Ричард използваха сравнително несложни камери, които правят черно-бели снимки.
Клиентите им са предимно индуси и християни. Някои от тях все още пазят снимките на починалите си роднини в молитвените си стаи.
За известно време Ричард работи за полицейското управление, където прави снимки на неестествена смърт - жертви на престъпления, самоубийства и пътни инциденти, където телата често са силно осакатени. "Беше много обезпокоително. Понякога не можех да ям или да спя." Снимките му са използвани като доказателство в съда и често помагат на семействата да получат обезщетение.
Фотографите често таксуват двойно повече от обичайната си такса за заснемане на мъртви тела и също така получават щедри бакшиши от роднини. Но има значителна стигма, свързана с тяхната зловеща работа. "Много хора не искаха да ме наемат за друга работа", казва Ричард.
Източник: iStock
Хиндуисткото семейство на Равиндран третира местата, свързани със смъртта, като нечисти, така че той трябва да се подложи на задължително почистване, преди да влезе в дома или студиото си. "Всеки път трябваше да се къпя. Баща ми дори пръскаше малко вода върху фотоапарата ми, преди да я вкара в студиото."
Практиката за правене на снимки след смъртта е разпространена в много страни. В средата на XIX век много потънали от скръб семейства позират с мъртвите си деца и други роднини. Постепенно с годините, търсенето на подобни услуги намалява и почти изчезва, макар все още да се практикува на някои места в Тамил Наду. Така на Ричард му се налага да премине към отразяване на църковни събития и фестивали. Равиндран пък се концентрира върху училищни събития и обществени програми. В крайна сметка той става сватбен фотограф.
Източник: iStock
Вече на 60 години, той е благодарен на мъртвите, които са му помогнали да научи занаята и да преодолее страха си от смъртта. Но е сигурен за едно. "Не искам никой да ме снима след смъртта ми", категоричен е Равиндран.
За разлика от Равиндран, Ричард, сега на 54 години, все още пази огромна колекция от снимки на мъртвите, включително на членове на семейството.
"Нашето семейство винаги е пазело снимките на нашите предци. Казах на най-малкия си син, че трябва да направи снимка след моята смърт и тя трябва да бъде част от семейното наследство."
