Има новини, които четеш и след това просто затваряш телефона, защото не знаеш какво да кажеш. Има и такива, които ти засядат като буца в гърлото и те карат да се запиташ не просто "Как е възможно?", а "Как стигнахме дотук?" Убийството на 37-годишния Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив е точно такава новина.
Според информацията по случая от миналата седмица няколко непълнолетни са задържани, а петима младежи са обвинени за смъртта му. Те са на възраст между 14 и 17 години. По данни, представени от прокуратурата и цитирани от медиите, става дума за изключително жесток побой, при който са нанесени множество травми. Има данни и че случилото се е било заснето с телефон.
И докато аз все още се опитвам да осмисля факта, че група деца са пребили до смърт човек, социалните мрежи са заети с друго. Какъв бил външният вид на едно от обвиняемите момичета, на колко години изглеждало, какво било писало в чатовете. Дали мъжът бил педофил, дали е бил "провокиран", дали "си го е заслужил".
И някак си в този поток от експертизи от дивана и морални присъди без съд ние започваме да губим най-важното. Човек е мъртъв. А хора, които още би трябвало да се учат как да бъдат възрастни, са обвинени, че са участвали в жестоко убийство.
Това би трябвало да е центърът на разговора. Не външността на едно от обвинените момичета. Не дали някой ни изглежда "подходящ" за жертва или "подходящ" за извършител. И със сигурност не опитът ни да превърнем убийството в своеобразно народно правосъдие.
Източник: iStock
Ако разследването установи, че Георги Кузев е извършил престъпление, той трябва да понесе отговорност за него. Ако не е извършил престъпление, тогава още по-страшно е, че животът му е бил отнет заради слух, подозрение или нечия самопровъзгласила се справедливост.
Но нито едното, нито другото прави убийството по-малко убийство. И точно тук идва най-страшният въпрос. Какво трябва да се случи в главата на едно дете, за да види човек на земята и вместо да спре, да продължи да го рита? Какво трябва да се случи в една група, за да се превърне жестокостта в колективно поведение?
Какво трябва да е изчезнало - страхът, съчувствието, усещането за граница, разбирането, че отсреща стои друг човек? И още нещо - какво трябва да сме пропуснали ние, възрастните?
Защото е много удобно след подобна трагедия да кажем: "Това са чудовища". Да ги извадим от обществото, да ги наречем "изроди", да поискаме най-тежкото наказание, да затворим случая в една папка и да продължим живота си.
Само че това не отговаря на най-трудния въпрос - как се стига до момента, в който едно дете може да стане способно на подобно зверство? И точно тук не мога да не се сетя за "Майките" на Теодора Димова.
Романът неслучайно е роден от истински случай в Пловдив - две 14-годишни момичета убиват своя съученичка. Самата Димова разказва, че именно този случай я кара да се опита да разбере как едно дете се превръща в убиец, като пише за седем деца, които извършват брутално убийство на своята любима учителка Явора. Години по-късно въпросът звучи зловещо актуално.
Източник: iStock
"Майките" не е само роман за трудните отношения между родители и деца. Това е книга за средата, в която растат децата. За липсата на внимание, за самотата, за агресията, за онези пукнатини, които дълго време не забелязваме, защото сме прекалено заети да работим, да печелим, да скролваме, да наказваме и да възпитаваме.
А после един ден се оказва, че вече е твърде късно. Има едно изречение, използвано в текст за романа в Литературен вестник, което изплува в съзнанието ми тези дни. Изречение, което днес звучи почти болезнено пророчески: че "тъжните истории на "Майките" са хроника на нашето съвремие, което е време на духовна и нравствена криза, в което понякога се възпитават не деца, а палачи".
Трудно е да прочетеш това след случилото се на Младежкия хълм и да не усетиш студенина. Защото какво друго е група тийнейджъри, които според обвинението пребиват човек до смърт, ако не най-крайният резултат от някакъв процес, който е започнал много по-рано?
Не казвам, че родителите са виновни за всяко престъпление на детето си. Не казвам и че можем да обясним едно убийство само с "лошо възпитание". Човешкото поведение е много по-сложно. Но отказвам да приема и другата удобна версия - че тези деца просто са се родили лоши. Защото ако го приемем, няма какво да направим. Можем само да чакаме следващия случай, следващото момче, следващото момиче, следващата група, следващата жертва.
И след това отново ще седнем пред телефоните си и ще обсъждаме как е изглеждала жертвата, какво е написала, какво е носила, с кого е говорила и дали "не си го е търсила". Това е може би най-плашещото - колко лесно превръщаме жертвата в обвиняем.
Източник: iStock
А когато извършителите са непълнолетни, разговорът става още по-труден. Защото трябва едновременно да кажем две неща, които на пръв поглед изглеждат противоречиви. Да, ако са извършили престъплението, те трябва да понесат отговорност. И да - те все още са деца. Точно затова случилото се не бива да бъде само криминална новина.
То трябва да бъде аларма за семейството, за училището, за институциите, за начина, по който говорим за другите, за начина, по който възпитаваме момчетата и момичетата си да разбират силата и агресията. За начина, по който в интернет все по-лесно превръщаме омразата в забавление.
И за всички нас, които понякога виждаме агресията, но решаваме, че "това са просто деца". Не. Не са "просто деца". Те са деца, които са стигнали до място, до което никое дете не би трябвало да стига.
И ако искаме следващият път да няма история като от Младежкия хълм, може би трябва да спрем да се интересуваме само от това кой е виновен след трагедията и да започнем да се питаме какво можем да направим преди нея.
Защото най-страшното в тази история за мен не е само един човек, който е загубил живота си. Най-страшното е мисълта, че някъде около нас растат деца, които могат да стигнат до такава жестокост, а ние да не сме забелязали навреме. "Майките" е книга, която още преди години задаваше точно този въпрос. И може би днес е време отново да я прочетем. Не заради литературата, а заради реалността.
