През цялата си кариера Джеймс Хетфийлд е известен с това, че не гледа с добро око на никакви странични музикални проекти, докато е част от Metallica.
Членовете на групата винаги са поддържали приятелски отношения с други банди и са се стремели да бъдат в добри отношения със своите колеги, но за Хетфийлд е било немислимо някой да се разсейва с други начинания, докато "влакът на Metallica" продължава да се движи с пълна скорост. Още преди да се превърне в познатия на всички метъл образ с дълга коса и характерните бакенбарди, той признава, че е бил готов да зареже всичко, само и само да стане част от AC/DC, пише Far Out Magazine.
И честно казано, едва ли има тийнейджър, който някога се е запалвал по рокендрола, без поне за миг да си е мечтал да свири в AC/DC. За разлика от много други "опасни" рок банди от онова време, австралийците успяват да покажат, че тежкият рок може да бъде едновременно мощен, зареждащ и истински забавен.
Източник: GettyImages
Музиката им никога не е разчитала на сложни композиции, но да гледаш Ангъс и Малкълм Йънг как си разменят китарните рифове е от онези моменти, които карат всяко момче с китара в гаража да си каже: "И аз искам да правя това." Звученето им е силно повлияно от пионери като Литъл Ричард и Бо Дидли, но с времето AC/DC сами се превръщат в група, която променя представите за хард рока.
Макар в ранните години харизматичният фронтмен Бон Скот да е лицето на бандата, истинското ѝ сърце са песните на братята Йънг. Албуми като Highway to Hell показват таланта им като автори, а песни като "Beating Around the Bush" носят онова сурово отношение към рока, което не може да бъде научено от никой учебник.
Именно това е магията на AC/DC. Те взимат най-простите елементи на рокендрола и ги превръщат в нещо, което изглежда лесно, но всъщност е почти невъзможно за копиране. Без дълги прогресивни композиции и сложни аранжименти - само рифове, които удрят като чук, и достатъчно самочувствие, за да накарат всеки в залата да поиска да създаде собствена група.
Всичко изглежда измамно просто, което вероятно обяснява защо толкова много музиканти прекарват години в опити да уловят същата магия.
Източник: GettyImages
Докато повечето фенове на рока посягат първо към The Rolling Stones или Led Zeppelin, за Хетфийлд именно AC/DC се оказват групата, която определя музикалния му път. В интервю за Classic Rock той си спомня: "Бях голям фен на Aerosmith, но нямах представа колко страхотни са AC/DC. Отидох на техен концерт с по-големия ми брат. Помня как той посочи Ангъс и каза: 'Оня дребосък, дето тича навсякъде, е ужасно досаден.' А аз си помислих: "Искам да бъда точно този човек.'"
Това е любопитно признание, защото ако човек гледа концертите на Metallica, няма да види особено много тичане по сцената. Днес най-енергични обикновено са басистът Робърт Трухильо и барабанистът Ларс Улрих, който, въпреки че прекарва по-голямата част от шоуто зад барабаните, винаги успява да внесе нужната енергия.
Разбира се, Хетфийлд намира други начини да внесе динамика в музиката си. Особено в периода около албума Load Metallica започват да използват по-разкрепостени и "люлеещи" рифове в песни като "2X4" и "Poor Twisted Me", които звучат като своеобразна среща между характерния стил на AC/DC и южняшкия рок на групи като Lynyrd Skynyrd.
Може би това е и най-големият комплимент, който Хетфийлд някога е отправял към братята Йънг. Metallica никога не са искали да се превърнат в AC/DC, но с удоволствие са заимствали философията зад техните рифове. Всяка велика песен на AC/DC е изградена около груув, който сякаш не може да бъде спрян. И дори когато Metallica постепенно се отдалечават от светкавичния траш метъл, усещането за неудържим импулс никога не изчезва от музиката им.
Ако Ангъс Йънг е карал публиката да полудява със своята неудържима сценична енергия, Metallica постигат същия ефект чрез безкомпромисна прецизност. В ранните си години членовете на групата не се движат особено много по сцената, но когато всяка вечер свириш толкова интензивни композиции като "Master of Puppets", най-важното е да останеш стабилен, докато се сливаш с рифа.
