Този месец "Одисей" представя едно пътуване из света на парите, на изгубените съкровища, разкрива един различен поглед относно грижата за историческите паметници на България, отвежда ни на среща с "динозавъра" - Рорайма, с живота на антрополога Клод Леви-Строс, развежда ни из Тунис, Краков, спира се за кафе във Виена и се отправя към Дефанс - модерното дете на Париж.
Парадоксално, но факт - на красивите градове също не им е лесно. Дали в действителност Краков само робува на красотата си и отказва да върви напред?
В началото малко цифри. През 2007 г. 7 милиона души посещават Краков, от миналата година втори по големина полски град. Американски пенсионери, английски работници, полски тийнейджъри, католици от цял свят, инвеститори, журналисти и кои ли още не - всички са тук, доведени от добрия РR на града в Полша и по цял свят.
Дали Мадарският конник е избран за символ на страната ни пред света няма толкова голямо значение. По-важно е, че въпреки мерките за съхраняването му, датиращи от първата половина на двадесети век и нанесли повече поражения на паметника, отколкото ползи, вече е формирано ново отношение към опазването на обекта. Още при откриването му от Феликс Каниц през 1872 г. възниква и проблемът за опазването му - документира се състоянието му с наличните тогава средства. През 1878 г. е направено фотографско заснемане от руската военнотопографска служба. Впоследствие се прави и откопирване на надписите около релефа в мащаб 1:1. Понякога обаче се случва така, че една идея с добри намерения в крайна сметка се оказва разрушителна.
Наричат Рорайма планина, но това творение на ерозията няма нищо общо с Мальовица или Вихрен, освен че е стръмно. На езика на месните индианци от племето пемон във Венецуела и Гайана Рорайма е „тепуи". Така казват на тези чудати релефни форми, от които има поне сто на брой, пръснати из техните земи. Пемоните обитават отрязък от южноамериканската тропическа савана, която е плоска като Добруджа.
През 1983 г. френският президент Митеран е поразен от проекта на датчанина Йохан Ото фон Спрекелсен за архитектурен символ на бързоразвиващия се бизнес район на Париж „Дефанс" (в превод „Защита"). Между 424 други проекта семплата идея на слабо познатия архитект за триизмерен гигантски куб с куха сърцевина и облицовка от бял мрамор спечелила конкурса. Голямата арка, както я наричат - един категоричен бял прозорец в покрайнините на Париж, била издигната в центъра на „Дефанс", едновременно завършвайки и придавайки нов смисъл на историческата ос от класически архитектурни символи, пресичаща Париж - Триумфалната арка, градините на Тюйлери, площад „Конкорд", площад „Етоал".
Има думи, които привличат като магнит - и Аляска е сред тях. Поканата на Ралица да пътуваме заедно до там направо ми взе дъха - и не остави място за колебания. Повечето приятели нарекоха идеята да се пътува с джип от Лос Анджелис до Аляска налудничава - тя такава си и беше: от 35 до над 70 градуса северна ширина, над двадесет хиляди километра за по-малко от месец. Но го направихме - струваше си, за да видим как пътят се влива в нас като безкрайна река, как пътуването става битие, а пространството - съзнание.
Като същински религиозни комикси пръснатите край Сучава манастири пулсират от динамика. По стените им се водят кървави битки, местни владетели учат на достойнство нашествениците с чалми. Хиляди златни нимби сочат на поклонниците кои са избраните. Просвещение, смърт, агония и съзидание бележат пътя към поредния житейски брод. Изрисувани отвътре и отвън, „Молдовица", „Хумор", „Арбор", „Сучевица", „Воронец" и „Пробота" не са просто паметници, маркирани със свещени знаци, а портал към друго измерение. Простосмъртните са поканени само да надникнат в привилегированото пространство, където религията приема историческото време и го въвлича в мистичното си битие.
Топлината на Африка носеше една различна ласка, която ме докосваше и чрез която вкусвах за първи път ароматите на страната. Острата миризма на подправките, подвикванията на търговците в Медината, цветовете на къщите, белезникавото кафяво на земната пръст и жасминът, свит на китка като дар от любов, оформяха моите впечатления. Те бързо се променяха от усмивката на продавача в местната бакалия през стерилната учтивост на персонала в хотела до закачливите пламъчета в очите на техника, за чиято поява се наложи да чакам час вместо обещаните 5 минути. Реших, че за арабите времето е абстрактно понятие и за разлика от нас те го измерват с часовете, свързващи петте ритуални молитви, които всеки праведен трябва да отправи на ден в джамията.
