Александър Исаевич, когато пристигнахме, Ви заварихме да работите. Изглежда и на 88 изпитвате потребност да работите, дори когато здравето не ви позволява дори да се разхождате из дома си. Откъде тази сила?

Притежавам тази вътрешна сила от рождението си. И с удоволствие се посветих на работата и на борбата.

В книгата си "Американските ми години" разказвате, че сте обичали да пишете дори когато се разхождате в гората.
Когато бях в ГУЛАГ, пишех дори по каменните стени и върху малки парченца хартия, които запаметявах и после унищожавах.

През целия си живот призовавахте властите да се разкаят за милионите жертви на ГУЛАГ и комунистическия терор. Беше ли чут този ви призив?
Постепенно проумях, че публичното разкаяние е най-неприемливият ход за един политик.

Путин каза, че разпадането на СССР е най-голямата политическа катастрофа на XX в. и е крайно време да се спре това мазохистично взиране в миналото, особено когато "отвън" се опитват да провокират неоправдани угризения у руснаците. Не помага ли това на тези, които искат хората да забравят случилото се по времето на Съветския Съюз?
Напоследък нарастват опасенията по целия свят дали САЩ са способни да се справят с ролята си на единствена световна супер сила. Роля, която получиха в резултат на тези геополитически промени. Що се отнася до "взирането в миналото", за съжаление приравняването на Русия със СССР, срещу което говорих през 70-те, не е отмряло нито на Запад, нито в бившите социалистически държави. По-старото поколение в тях не бе готово да се разкае, а младите обичат да се оплакват и обвиняват, а днешна Москва е твърде удобна мишена. Държат се сякаш са се освободили героично сами и водят нов живот, а Русия е останала комунистическа. Надявам се, че този нездрав период ще приключи и хората, които са живели по това време, ще разберат, че единствено комунизмът е виновен за нещастните страници в историята им.

Включително руснаците.
Ако за момент всички можеха да погледнат трезво историята ни, носталгията по Съветския Съюз, така присъща на по-незасегнатите части от обществото ни, щеше да изчезне. Източноевропейските държави и бившите съветски републики щяха да спрат да виждат в историческа Русия източника на нещастията си. Човек не трябва да приписва злите дела на отделни лидери или политически режими на цялата руска държава и руски народ. Не трябва всичко да се приписва на "болната психика" на руснаците, както често правят на Запад. Всичките тези режими са оцелявали в Русия единствено благодарение на кървав терор. Разберете, един народ може да се излекува, само ако доброволно и съзнателно приеме на вината си. Неспирните укори отвън имат обратен ефект.

Как оценявате управлението на Путин сравнено с това на Горбачов и Елцин?
Горбачов демонстрира невероятна политическа наивност, неопитност и безотговорност към страната си. Това не бе управление, а безсмислен отказ от власт. Уважението от Запада само засили убеждението на Горбачов, че действа правилно. Но нека го кажем ясно - Горбачов, а не Елцин даде на хората свобода на словото и на придвижването.

Времето на Елцин се характеризира с не по-малко безотговорно отношение към живота на хората, но в други аспекти. Бързайки да замени държавната собственост с частна, Елцин проведе масова много милиардна разпродажба на националното имущество. Опитвайки се да спечели подкрепата на регионалните лидери, той призова към сепаратизъм и прокара закони, които да спомогнат за разпада на руската държава. Така той лиши Русия от историческата й роля, за която тя бе работила толкова дълго и снижи позицията й в международното общност. Това му спечели още по-силни аплодисменти от Запада.

Путин наследи ограбена и объркана държава с обеднял и отчаян народ. И започна това, което можеше да стори - бавно и постепенно поправяне на пораженията. Неговите усилия не бяха забелязани или оценени веднага. Все пак, трудно е да открием случай в историята, когато опитите на една страна да възстанови силата си, са посрещнати благосклонно от другите държави.

Напоследък отношенията между Русия и Запада охладняха. Каква е причината? Какви трудности изпитват западните държави в проумяването на модерна Русия?
Най-интересните причини са психологически - сблъсъкът на илюзорните надежди с реалността. Това се случи и в Русия и в Западния свят. Когато се завърнах в родината си през 1994, всичко западно бе издигнато в култ. Това бе резултат не от истинско знание или някакъв съзнателен избор, а от отвращението към болшевишкия режим и антизападната му пропаганда.

Настроенията започнаха да се променят след жестоките бомбардировки на Сърбия от НАТО. Цялото руско общество бе дълбоко и неизличимо шокирано. Ситуацията се влоши, когато НАТО започна да включва в структурите си бивши съветски републики.

Представата за Запада като "рицар на демокрацията" бе заменена от разочароващото убеждение, че в основата на западните политики лежи единствено прагматизмът, често циничен и егоистичен. За много руснаци това бе жестоко разочарование и срив на идеалите.

По същото време западният свят се наслаждаваше на победата си в Студената война, а 15-годишната анархия при Горбачов и Елцин бе създала идеята за Русия - като за страна, едва ли не, от третия свят. Когато започнахме да връщаме част от силата си, първоначалната реакция на Запада, вероятно подсъзнателна и провокирана от минали страхове, бе една- паника.

Все още асоциират Русия с бившата суперсила - Съветския Съюз.
Много жалко, но дори преди това западният свят се заблуждаваше или просто игнорираше реалността и считаше Русия за млада демокрация, когато там нямаше демокрация. Русия още не е демократична страна. Тук тепърва се изграждат основите на демокрацията.

Какво е мнението ви за съвременната руска литература?
Периодите на бързи и сериозни промени никога не са били полезни за литературата. Значимите литературни творби почти винаги се създават във времена на покой, независимо дали добър или лош. Съвременната руска литература не е изключение. Читателят днес се интересува далеч повече от научна литература. Аз обаче вярвам, че справедливостта и съвестта няма да отидат на вятъра, а ще останат в основата на нашата литература, която ще продължи да просветлява духа и разширява познанията ни.

Страхувате ли се от смъртта?
Не, когато бях млад, ранната смърт на баща ми хвърли сянка върху мен и аз започнах да се страхувам да умра преди литературните ми планове да се сбъднат. Някъде между 30-та и 40-та година от живота ми отношението ми към смъртта стана спокойно и балансирано. Вярвам, че е естествена, но в никакъв случай не е най-важният момент и краят на човешкото съществуване.

Все пак Ви пожелаваме още дълги години творческа дейност.
Не, недейте. Стига ми толкова.