Седим си с един приятел на по бира и си приказваме. И изведнъж той вика:

- Бе ти що не си направиш блог? Много е модно, куцо и сакато вече си имат блогове, а ти?

- Блог ли? Че за какво ми е блог? – попитах неуверено аз, след като едва не се задавих с бирата.

Не че тази идея не ми е минавала през главата. Обаче аз обмислям нещата бавно – докато се наканя да полея цветята на площадката между етажите, то станало наесен и те увехнали.

Блогът, като всяка мания, е добре дошъл и докато се почесам и го огледам с интерес какво би могъл да ми даде като възможности, току виж си и заминал. Така де, не бива всяка нова мода да ни хвърля в такъв ужасен стрес, обикновено нещата се оправят от само себе си и не е необходимо да се намесваш. Ей това най-много му харесвам на будизма.

- Не бе, братче, остави будизма, аз ти говоря за блог – настоя пичът. - Пак с „б” започва, ама е друго!

- Добре де, за какво ми е на мен блог? – продължавам да го питам аз.

- Е, как за какво? Ти си пишещ човек, даже малко нещо известен, пишеш добре, имаш много приятели, имаш какво да кажеш на света... Защо не направиш едно място, където почитателите и приятелите ти да могат да научават всичко за теб? Ще бъдеш по-близо до тях.

Почитатели ли? Идеята не ми хареса. Почитатели със сигурност имах някъде през 90-те, когато бях известен радиоводещ. Това са едни луди хора, които си въобразяват... знам ли какво, аз не съм чак дотам луд, че да ги разбера напълно.

Една твърдеше, че гласът ми бил мек, топъл и успокояващ и ми пращаше картички и гърненца с мед за рождения ден. Миля, че ме бъркаше с Баба Меца. Или по-скоро с Мечо Пух. Обаче медът беше вкусен, признавам.

Друга беше доказано откачила истеричка с жълта книжка и известен престой на 4-ти километър, когато там хм, беше истински ъъъ, парти център, а не някакъв си клуб като сега. Тази ме преследваше навсякъде. Най-голям ужас изпитах, когато веднъж се изтърси в стриптийз бара, където допълнително работех като DJ. Скочих от пулта, зарязах всичко и се скрих в стаята на стриптизьорките. Успяха да ме изкарат оттам чак след като барманът ме черпи 3 бърбъна, а управителят се закле, че си е тръгнала. Не знам кой е пускал музиката тоя половин час. Между другото, тази лелка е служителка в централна столична община. И пее в хора. Не помня в кой хор, но няма значение – и без това никога не бих отишъл на техен концерт.

Имаше и едно семейство. Запазена госпожа със сластен поглед, която твърдеше, че и щерките й били влюбени в мен. Не че й вярвах, но едната от щерките – 17-годишна блондинка, веднъж проби охраната на сградата само и само да се срещне за миг с мен на живо. За щастие, това имаше ефект – след това повече не споменаха, че са влюбени. Хубаво, защото тъкмо бях започнал да се изнервям, щото госпожата твърдеше, че и мъжът и също си бил ъъъ, падал по мен. Боже, опази!

Да не обяснявам още колко и какви други имаше (все пак съм женен).

- Не ща почитатели. Това не ми харесва. Славата е за някой друг, мен не ме кефи – заявих аз неуверено.

- А за приятелите си защо не помислиш, а? – упрекна ме другарят ми. – Не можем с месеци да те изкараме някъде на бира, все в това кю висиш и все работиш. Виж се какъв си темерут! Само ти ли си зает? Ние да не би да сме безработни? Така барем ще драснеш по някой ред кво става с теб, да знаем, че не си умрял още!

Признавам, че той има известно право. От друга страна, като се замисля, ако приятелите ми научат чак всичко за мен, дали още ще ми останат приятели? Някак си не съм уверен в това.

За всеки случай, разрових се и попрочетох някои блогове да взема пример. Прав се оказа човекът, ето какво пишат хората в личните си блогове:

„Снощи пак се напих. Тая седмица ми е за четвърти път, а сме още сряда. Ма мисля, че не бях изтрезнял напълно от предния път, щото как иначе съм се напил четири пъти само за три дни? Не мога да си обясня... трябва да глътна нещо довечера, че главата пак ме цепи”.

„Цветето на прозореца ми се развива много добре. Даже вече има листни въшки. Аз съм против смъртното наказание, против насилието изобщо и затова пуснах в саксията мравки. Някъде четох, че те ядели яйцата на листните въшки. Така по естествен, био начин, ще се регулират нещата в природата. (пауза) Понякога обаче ми е мъчно за горките листни въшки.” Седмица по-късно: „Господи, сигурно нещо съм объркала! Оказа се, че мравките не ядат яйцата на листните въшки, а ги отглеждат като домашни животни. Сега не само цветето е цялото в листни въшки, но и навсякъде в квартирата има мравки. Ох, някой да ми помогне!”

„Купих си въздушна пушка. Голям кеф! Лежа си в леглото и си играя с нея. По едно време някакъв гълъб кацна на прозореца. И аз както си лежа се прицелих, бам! и го гътнах. Страшен кеф, нищо че умря! Сега си лежа, презареждам и чакам да долети Карлсон, хахаха!”

„Заранта почна неподозирано зле – още не бях отишъл на работа и в 12 часа на обяд почнаха да ми звънят, че се прецакал сървърът. Ми защо не излязат в обедна почивка, мамка му, ами все мен ме тормозят! Затова вместо да си търся за фотоапарата нов обектив тип ... (следват 2 стр. сложни технически термини – б. а.) в E-bay, трябваше да се занимавам с глупавия им сървър до 4 следобед. И то защо – защото тия нещастници прецакали ... (следва половин страница сложни технически термини – б.а.), вместо да зацепят, че като направят най-елементарно ... (следват 3 стр. сложни технически термини – б. а.), то очевидно ще ... (следват 7 стр. сложни технически термини и 1 стр. ругатни). Ми да! Това ми провали деня.”

- Виж сега, аз не се напивам зверски откакто съм излязал от казармата, не съм 16-годишна природозащитничка, нито психопат, а и не разбирам от никакви технически термини, с които да шашкам публиката. Защо ми е блог? Просто нямам какво да кажа на хората, а? – примолих се аз.

- Не е така! Баси, от теб не очаквах това – поклати глава приятелят ми. – Кво сега, искаш да те хваля ли?! Ми айде сега, ти пишеш интересно. Пък и знаем те, като се ядосаш, пишеш и по обществено значими теми. Блоговете сега са на мода – ще те прочетат и ще те публикуват я в „Капитал”, я в „Дума”, къде ли не. Вярно, без пари, но това е престиж!

- Бе, я остави тая работа – заявих твърдо аз. – Ей сега вече разбрах - това не е за мен! Мен „Капитал” навремето ме публикуваха срещу пари, а в „Дума” не ща да ме публикуват и със, и без. Братко, аз съм журналист – с писане си изкарвам хляба. Как така – ще те публикуват без пари, но за престиж? Аз съм професионалист – не мога да пиша без пари, честно ти казвам. Свикнал съм като пиша, да ми плащат. Кво да правиш, професионален навик! – добавих скромно.

- Ами разказите? Не се ебавай, чел съм твои неща, и тях ли са ти ги поръчали оттук-оттам?

- Ъъъ, не – признах си честно. – Обаче аз, нали такова, не че съм толкова известен, ама познавам много хора и два-три от тях така или иначе ги дадох в разни издания и ги публикуваха – срещу хонорар. Добре де, не бяха лоши, признавам.

- А останалите? – не се отказа приятелят ми.

- Кои останали? Ти да не мислиш, че съм Вазов. Аз съм написал по-малко от 5 разказа за 5 години. Кога според тебе ми остава време да пиша и извън това, което ми е поръчало това или онова издание? Пък и друго си е да ти плащат за това, което пишеш.

И понеже приятелят ме гледаше с леко невярващ поглед, добавих:

- Каквото е останало друго написано, съм го качил в един литературен сайт на полза роду и читателю. Който иска, може да го намери – безплатно. Но да пиша за това, че тази сутрин ме сърби между пръстите на краката ми и да направя от това фентъзи за живота, развил се в мръсотията между тях вследствие на това, че три дни не съм си мил краката... или да се възхищавам на пролетта, понеже птички пеят... да се възмущавам в десетки постинги и параграфи на Запалката, а да не отида на митинга „Народа срещу мафията” (знаеш, че аз съм идиот и ходя на такива работи)... да защитавам зелени каузи на резедави точки... и прочее, и прочее... Пък и докато стана „елитен блогър”, мани-мани... Не, брато, това не е за мен. Който има свободно време – да пише. На мен си ми харесва по стария начин – с хонорарите. Дай да те почерпя сега една бира!

- Ти си безнадежден случай – въздъхна приятелят ми и поръчахме по още една бира.

Ето така не станах блогър.

Странно обаче – оттогава, кой знае защо, този приятел не съм го виждал повече.