"Дами и господа, моля посрещнете лауреатът поет на рок'н'рола. Гласът на контра културата от 60-те. Този, който вкара в едно легло фолка и рока. Който се гримираше през 70-те и се изгуби в мъгла от наркотици. Който изплува, за да намери Исус. Бе отписан като музикант в края на 80-те години, но смени рязко скоростта и възроди кариерата си в края на 90-те. Дами и господа - артистът на Колумбия Рекърдс Боб Дилън."

Когато преди няколко месеца бе обявено, че Боб Дилън идва в България, бях "леко" стъписан. Фактът, че човекът, който е вдъхновил едни от най-големите банди на 60-те и 70-те, повлиял на цялата музика в последните 50 години, въобще този, без когото сегашната музикална сцена не би била мислима, ще идва в милата ми родина, бе смазващ.

Не ме разбирайте погрешно, не съм броял секундите до концерта, но определено го очаквах като едно от музикалните събития на 2010 година в България.

Заветният ден дойде, почти безпроблемно се настаних в зала 1 на НДК и започнах да чакам. И Той се появи.

Не беше помпозно, не беше величествено. Боб Дилън се появи на сцената и някак си, всичко се оказа истина. Онзи мистичност на велик поет и музикант, която го е обградила, особено в постсоцилиастическа държава, като България, се стопи. Той стоеше там от плът и кръв и пееше за нас.

Да, не изпя точно това, което исках, но 34 албума и 50-годишна кариера не могат да се съкратят в някакви си час и половина.

Това не беше типичен концерт, не и такъв какъвто вие си представяте. Бе едно стегнато и професионално шоу, в което Боб  пя. Пя от сърце, пя за нас. Блус, фолк, рок, всичко смесено и поотделно. Нямаше помпозност, огромни екрани, визуализации или някакво действие на сцената. Нямаше й нужда и не защото,  Боб Дилън има някакво уникално сценично присъствие, с което те зарежда или някакво подобно клише. Просто не е необходимо, той е там. Това е абсолютно всичко, от което се нуждае преданата публика.

Да, може би ще бъде критикуван, че не изпя някои от най-големите си хитове, за които със сигурност доста хора бяха дошли, да може би наблягаше повече на баладите, но всичко някак си се връзваше. В този момент всичко имаше смисъл, а хармониката му разплака поне няколко човека, от тази част на залата, в която бях аз. Радостно беше, че в публиката се виждаха хора на всякаква възраст, от млади тийнейджъри, до беловласи и изтупани дами и господа.

По време на биса Боб Дилън изпълни огромната "Like a Rolling Stone", песен обърнала всичко наопаки, песен която си заслужаваше всичко.

Всичко завърши с "Blowin' In The Wind", но споменът ще остане.

Гледката на поетът в очуканата пост-соц  Зала 1 няма да се забрави. Никога. Дали беше музикалното събитие на 2010 година? По-скоро не. Беше ли поетично-музикалното събитие на 2010 година? Напълно. Но това, което е в пъти по-важно, е че за мнозина това бе една сбъдната мечта.Сън, който никой, никога не се е надявал, че ще се сбъдне, но се превърна в реалност.