Приятели

„Бяхме момчета шестнайсетгодишни...” Всъщност, бяхме по-малки. Учихме заедно в една паралелка от първи до осми клас. Някои от нас бяха приятели помежду си, но извън обичайните неща, които ни свързваха като съученици, нямаше някаква организирана група.

След 8 клас някои постъпиха в различни специалности в един техникум и предполагам, че така се създаде малкото ни приятелско общество. Отначало аз не бях негов член, понеже отидох в друго училище. В сравнително елитната ми гимназия обаче беше пълно със зубъри, надуванковци, гъзари и деца на тоя-оня известен родител. Нищо чудно, че не можах да си създам приятели там. Постепенно започнах отново да се срещам със старите си съученици и бях приятно изненадан да видя, че това приятелство е прераснало в едно малко общество и аз съм добре дошъл в него.

Няма да обяснявам за дългите вечери и нощи, пълни с какви ли не изпълнения. Надявам се всеки да е имал такива години и такива приятели.

После обаче дойде казармата и според това кой учеше 3 и кой 4 години, един по един заминахме в най-различни кътчета на страната. След 2-3 години пак така поединично започнахме да се прибираме и приятелската ни компания се възроди отново. Нищо обаче не беше същото.

Сигурно защото беше средата на 80-те. Влязохме в казармата 83-84 г., излязохме 85-86 г. Когато влизахме, живеехме в една по наше мнение изключително тъпа и задръстена, но бавно вървяща напред страна и се надявахме, че бъдещето все пак ще ни донесе нещо наистина по-добро от това, което предните преди нас бяха преживели.

Излязохме в страна, заприличала на дискотека от тежък режим на тока, разтърсена от насилственото преименуване на турците, потресена от последвалите няколко терористични атентата, за които не се говореше официално, облъчена с радиация от гръмналия Чернобил, объркана от започналите гласност и перестройка в СССР, за които първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков казваше: „Да се снишиме, другари, и то ще мине! Да се снишиме!”. Това беше Бъдещето, светлото социалистическо бъдеще, което нашите бащи и дядовци ни връчиха, когато станахме на 20 години.

Тогава нямаше как да знаем, че скоро ще стане даже още по-зле, много по-зле...

Ильо беше дете на разведени родители. Знаеше, че няма кой да му помага и може да разчита само на себе си. Работеше за някаква жалка заплата в един от големите заводи. Но дойдоха 90-те и заводът спря. Оказа се, че милите ни родители са ни завещали допълнително и огромен държавен дълг, който да изплащаме горе-долу докато сме живи, а прословутата им развита социалистическа икономика се състои основно от заводи, чиято продукция никой не ще да купува след разпадането и изчезването на СССР и СИВ.

Ильо отиде за още по-малка заплата в друг завод, който произвеждаше военна продукция, но не след дълго и той спря. Известно време с някакъв приятел се занимаваха на частно със сондьорство и пробиване на кладенци, но и това умря.

Тогава някакъв комшия му наби в главата идеята за ЮАР. Ильо се запали, стегна багажа и тръгна. Стигна до летището... и се отказа. Уплаши се. Прибра се обратно в къщи и изкара още една гладна година, докато разбере, че няма никакъв друг избор. Всички бягаха навън, тук вече не се живееше.

Комшията пак се прибра за месец и отново обясняваше колко е добре в ЮАР, как ще го уреди за чирак на един златар и ще изкарва куп пари като него. Този път Ильо не се колеба – стегна багажа, качи се на самолета и замина.

Видях го отново след няколко години. Беше се променил много, но отново беше в България, без работа и без пари. В ЮАР обещаният златар отказал да го вземе, пък може и изобщо да не е съществувал такъв златар, защото комшията май се занимавал с кражби на коли или нещо такова. Ильо обаче винаги е бил честно, добро и почтено момче и отказал да му помага в този „бизнес”. Комшията го натоварил на един пикап, закарал го в някакво село само с чернокожи и го сложил да работи в тамошния супермаркет. Така Ильо изкарал две години и половина на гъза на географията като продавач в супермаркет – по 16 часа на ден и без нито ден почивка за всичките тези две години и половина. Накрая решил да се прибере – просто не издържал повече. То е ясно, че у дома пак няма да има какво да прави, но със спестените пари поне ще може да си почине някоя и друга година, ако внимава и не харчи много.

Купил си билет за България. Комшията обаче внезапно пак се появил, бил закъсал много яко, спешно му трябвали пари и помолил Ильо да му даде неговите назаем – само за седмица. Припомнил му и кой го докарал и уредил тук на тази работа, на която изкарал толкова пари. Ильо се съгласил и му дал почти всичките си спечелени 10 или 15 хиляди долара назаем. Само че комшията така и не ги върнал. Ильо отлагал и отлагал датата на полета си, седял в хотела, привършвайки малкото си останали средства и чакал онзи да му върне парите, както непрекъснато му обещавал. Накрая сам останал без пари, взел самолета и се прибрал в България – без пукната пара.

Не помня в кой клас сме били, когато един ден Ильо дойде и каза: „Хм, пичове, аз май съм расист!”. Помня, че всички се разсмяхме – това звучеше толкова тъпо. Пък и в ония години нямаше такива неща в България. Тогава даже циганите работеха, всичките! Най-многото, което съм чувал, е било: „Абе, цигани, остави ги!” С това се изчерпваше расизмът в България...

Усмихнат и горд, Ильо с времето продължи да настоява все по-упорито, че е расист и мрази „черните”. Гледахме на това снизходително – бяхме в пубертета, това сигурно беше някаква поза, неговият начин да се прави на по-интересен и различен. Пък дори и да беше расист (ха-ха!), от това не произтичаше нищо конкретно – черни в нашия провинциален град нямаше, а мисълта, че Ильо би могъл например да гони и да бие цигани би ни накарала да се търкаляме на земята от смях. Той беше добро момче, познавахме го, откакто се помним. С времето и с упражнения от хилав стана дяволски як физически, пък и висок. Трудно обаче бихме повярвали, че би смачкал и муха. Не беше такъв човек.

Всъщност, той замина за ЮАР за да живее като бял човек. Така го бяха излъгали, че ще бъде там. Вместо това попадна на края на света, заобиколен само от мизерни, мързеливи, неграмотни, некадърни и нежелаещи да работят чернокожи, които силно копнееха да си отмъстят на белите за десетилетията тормоз, апартейд, расизъм и подтисничество, които бяха преживели. Махалото в тази страна се бе обърнало – омразният, престъпен бял расизъм най-после бе свален от власт. И бе заменен с нещо много подобно, само че упражнявано от черните върху малкото бели. Точно на тези хора човек и европеец като Ильо трябваше да слугува. Вие не знаете колко много всъщност е да си българин и европеец – защото можете да го разберете само като отидете в някой далечен край на света, където няма европейци. Тогава ще го разберете... и може би ще плачете, докато рецитирате „Аз съм българче” и слушате „Мила родино”.

Ильо се върна от ЮАР напълно завършен расист. Пак не биеше циганите, седеше си все така безработен в къщи, но този път убежденията му си бяха сериозни.

Минаха още години. При едно от връщанията си в родния град изкарахме няколко дълги вечери на чашка с Ильо. Той вече беше с прошарени слепоочия, което личеше въпреки почти до голо подстриганата глава, и беше помъдрял – беше станал... фашист. Отначало се разсмях както някога, когато дойде и ни съобщи, че е станал расист. Но той любезно ме изчака да ми мине и после с гордост ми показа нещо като мини олтар в стаята си. Покрай всякакви фашистки символики, пречупени кръстове и прочее имаше специална лавица, на която стоеше „Моята борба” на Хитлер. „Страхотна книга”, каза ми той. „Прочети я и ще ти се отворят очите. Евреите са виновни за всичко. И комунистите, но евреите преди всичко”. Естествено, беше станал и върл привърженик на „Атака” и Волен Сидеров.

Винаги съм вярвал, че хората не са равни и еднакви (това е очевидно), но трябва да бъдат третирани с еднакво уважение и да получат равен шанс, поне доколкото е възможно. Поработих малко и в чужбина, което много ми отвори очите. Българите там стават или националисти, или нихилисти. Аз си имах нихилистичната нагласа още от България, така че в чужбина успях да погледна на родината си и на хората в нея с други очи – измих пропагандата, лъжите и фалшивия национализъм, разбрах кой съм, откъде идвам и с какво мога да се гордея като българин. Това ме накара да се почувствам част от света и от всички хора в него. Окончателно възненавидях слепия, безпаметен национализъм, а расизмът и всякакъв вид дискриминация станаха тежко престъпление в моите очи. Какво да кажем тогава за фашизма?

Естествено, проведохме дълъг спор по въпроса. Но всички мои думи и доводи се разбиваха в спокойствието на Ильо и в непоклатимата му логика: „Виж какво, съгласен ли си, че не бива приемаш нищо, което някой ти е втълпявал за даденост, докато не го опиташ сам и не си съставиш собствено мнение за него? Съгласен си, нали? Ние с теб помним, че живяхме в цял свят от лъжи и това трябва да ни е научило на нещо. Тогава просто недей да спориш – първо прочети тази книга и тогава ще говорим!”.

Вдигнах ръце. Първо, защото той е прав – съгласен съм. И второ, защото ми е приятел. Но как е възможно аз, точно аз да имам приятел расист и фашист?! Това е против всичко, което вярвам и което защитавам в живота си! И какъв приятел ми е той тогава?

Тези въпроси дълго не ми даваха мира. Но постепенно осъзнах, че въпреки убежденията си Ильо е същият сърдечен и приятен човек като някога. Той няма да излезе да бие цигани вечер или когото и да било друг. Когато казва: „Евреите на сапун!”, той го казва убедено, не е поза както някога, но се усмихва. Наистина, в нашия град практически няма евреи – познавах всичко на всичко един, като бяхме по-млади. Но и да имаше, дълбоко се съмнявам, че Ильо би направил нещо срещу тях. Той не е психопат като онези в Австрия, които те поздравяват любезно и после разбираш, че 24 години са държали затворена в мазето на блока дъщеря си и половин дузината й деца от системното й изнасилване. Не е и като пияните софийски пубертети с бръснати глави, крещящи „зиг хайл” и пребиващи с вериги цигани или чужденци с различен цвят на кожата, оказали се сами вечер из градската джунгла. Познавам Ильо от около 35 години. И винаги съм готов да гарантирам за него. Той ми е приятел и се гордея с това, макар че вярваме в различни неща и ожесточено спорим за това понякога.

Вальо също беше някаква част от компанията ни като ученици. Но стоеше по-встрани. Всъщност, той учеше в техникума с останалите, но беше преди всичко мой приятел. Не какъв да е приятел – беше най-добрият ми приятел в ученическите години. Заедно четяхме и обсъждахме книги, гледахме филми, спорехме часове за това и онова. Беше ми сякаш почти брат. Но един ден и той отиде в казармата.

Вальо се върна друг човек от там. Както казах, ние всички се бяхме променили, времето не беше същото, страната не беше същата. Но Вальо се върна напълно друг човек. Бяха му промили мозъка.

Подобно на Ильо, той беше тихо и приятно момче. За разлика от него, беше не само природно интелигентен, но и се учеше добре. Изпратиха го в школата в Плевен, стана младши лейтенант и оттам го разпределили във Вътрешни войски. Командвал взвод по време на т. нар. възродителен процес. Това бяха онези, които насилствено преименуваха турците.

Когато се върна, Вальо бе завършен националист с виокопарно слово и изказ. Псуваше цинично и злобно турците, които според него бяха смъртни врагове, клали ни пестотин години и бяха виновни за всички несгоди в страната и лично в неговия живот. Непрекъснато казваше как им го върнал тъпкано и аха да каже нещо по-конкретно... и млъкваше, сякаш опасявайки се, че това, което ще каже, няма да бъде прието от нас. Покрай турците виновни бяха и циганите, и евреите, империализма и световната конспирация, които всички дружно пречеха на нас, Великата България да заеме полагащото й се място в света. Спореше разгорещено с нас по темата, макар ние въобще да не искахме да я дискутираме, ядосваше се, че не сме съгласни с него и често си тръгваше обиден.

Постепенно Вальо съвсем спря да идва на събиранията ни. Не сме го гонили, но според него бяхме тъпи глупаци. Разбира се, той правеше изключение за мен, неговия най-добър приятел. Няколко пъти ходих сам при него, но атмосферата беше тягостна – той разгорещено държеше речи, които някак си все повече се центрираха около това, че той бил извършил неизвестно какво в името на държавата и нацията, жертвал се за някакви идиоти, които не разбирали, а аз си седях и мълчах. Търсех в този човек стария приятел и не можах да го открия. Виждах ожесточен, злобен фанатик с промит мозък. Този човек не би се поколебал и би стрелял срещу някого заради умопомрачените си националистически фантазии... ако вече не го беше правил. Този човек не ми беше и не можеше да ми бъде приятел. С чувството че съм предател, което след това ме тормозеше години наред, спрях да се виждам с Вальо. Не знам какво е станало с него после – преди време случайно чух, че заминал за Италия.

Много години по-късно разговаряхме с един познат норвежец и не помня какво съм казал, но ще да съм се позовал някак на историята на Балканите, войните в Югославия, турското робство и прочее. Беше през 90-те, България не беше член на ЕС и не вярвахме реално, че ще доживеем някога да стане. Тогава приятелят ми поклати глава и ми каза нещо, което никога няма да забравя:

„Ти защо си мислиш, че само вие тук на Балканите сте водили войни? Някога да си чувал, че ние, скандинавците, сме потомци на едно от най-дивите, варварски и кръвожадни племена – викингите? Нашите народи са се клали един друг безмилостно и безжалостно в продължение на стотици години без спир и то помежду си, без да броим външните завоеватели. Просто в един момент сме осъзнали, че не може повече така, сложили сме оръжията и сме поискали да живеем в мир. Да не мислиш, че е било лесно? Че е нямало стотици хиляди норвежци, чиито роднини са избити от шведите, както и обратното? И то не преди петстотин години, а през всичките тези поколения във всяко поколение във всяка фамилия винаги е имало жертви на войните помежду ни – и така буквално до вчера. В един момент някой е изтрезнял и е казал: „Чакай, тези хора от другата страна на границата не са същите хора, които са отрязали главата на прадядо ми и са изнасилили баба ми. Тези хора днес са същите като мен – не са убивали никого и искат да живеят в мир. Защо да продължаваме това безсмислено насилие, започнало преди векове?” И са спрели. Мислиш, че като сме в Европейския съюз и много се обичаме един друг? Грешиш. Ние норвежците и досега не обичаме шведите. Нито те ни обичат нас. Но се търпим, понасяме се някак си. В името на това да има мир и животът ни да е спокоен и щастлив. А вие тук защо не можете?”

Не знаех какво да му отговоря.

Тези дни гледах един невероятен руски филм. От 2005-та е, казва се „Време да се събират камъни” и се намира по торентите, има и БГ субтитри, макар че таймингът им трябва да се пипне малко. Заглавието е от Библията, прословутият цитат от Еклесиаста: „... има време да се събират камъни и има време да се хвърлят камъни...”. Действието се развива през 1945-та. Войната току що е свършила, но елитен фашистки взвод, отстъпвайки, е минирал тайно големи промишени обекти на терторията на СССР и е настроил таймерите взривът да избухне след година, когато никой няма да подозира за опасността и щетите сред цивилното население ще са големи. Преследван от срам, чувство за вина и кошмари, един от немските офицери признава това на окупационните съветски войски и предлага да се върне в СССР и да разминира обектите. Към него прикрепят ранен съветски офицер и преводачка, загубила родителите си във войната. Довчерашните врагове трябва да се научат да живеят и работят заедно в името на бъдещето и на живота на много хора. А немецът се сблъсква със сляпата омраза, шовинизъм и ксенофобия на руснаците, понякога буквално загубили разсъдъка си от болката, причинена им от зверствата на немците. Филмът е колосален, потресаващ, няма нищо общо с американските военни бози, които сте гледали. Оценката му в IMDB е 8,1. Прави чест на руското кино, че е успяло да създаде толкова до болка откровен, а не праволинейно патриотичен филм.

Сещам се и за още един филм, може да сте го гледали: босненския „Ничия земя” (No Man’s Land) от 2001-ва. И той е с рейтинг 8,0 – спечелил е Оскар за най-добър чуждоезичен филм, както и още 26 други награди и 14 номинации. Двама ранени войника от двете противоположни страни по време на войната в Югославия попадат в окоп между позициите на двете воюващи страни, а трети войник лежи ранен в него върху мина. Тези хора до вчера са живели в една страна, говорят един и същ език, имат дори общи познати, но сляпата им омраза и абсурден национализъм ще ги убият и тримата, дори когато всичко вече е свършило... и не може да им помогне нито ООН, нито ЕС, нито Бог или Аллах. Филмът е черна, много черна комедия, брилянтен и безжалостно точен в присъдата си към всички участващи страни. При цялото ми уважение към Кустурица и други имена, „Ничия земя” е най-добрият филм, създаден на Балканите през последните 20 години и един от най-великите, които въобще някога съм гледал.

Какво е общото между тези двама мои приятели и тези два филма?

Общото е днешната дата - 9 май. Денят на победата над фашизма – за Русия. Денят на Европа – за ЕС.

Всички сами избираме в кой филм да живеем – в онзи, в който подаваш ръка на довчерашния си враг в името на бъдещето, мира и щастието. И търпиш различните от теб, дори да не си съгласен с тях. Или в онзи на кухите лозунги, отживели концепции, сляпа омраза, национализъм, ксенофобия и шовинизъм. В който накрая всички умират.