Добър да е денят ви, ако слънцето грее над вас. Добра да е вечерта ви, ако звездите в небедо сияят. Името ми е Патрис- Жоал Цоков. Родом от Павликени. Моден гуру по призвание. Стилист по професия. Неженен. Причини: очевидни - липсата на достатъчно префинено създание, което да лети с мен по житейските аеро пътища. Моята особа се носи по света,  в търсене на персони, споделящи моята визия за един по-шарен и пъстър свят. Изпълняването на тази задача непрестанно ме сблъсква с вълнуващо нелепи и абсурдно странни ситуации...

 

Не вярвах на очите си. Как можеше Луис да живее в онзи стар и разпадащ се блок на ъгъла на булевард "Корнез"?! Както и да е, потърсих на домофона табелка с името "Банев" и когато го открих натиснах червеното копче. Добре, че си носех белите сатенени ръкавички. Беше ужасно мръсно - човек с добро зрение би могъл да види микробите, лазещи по него. Веднага след това бях принуден да изхърля ръкавичките в близкото кошче. Кошче, което за мое огромно разочорование липсваше. Все повече и повече започвах да ненавиждам това неприветливо място. Четиридесет и седем секунди по-късно от домофона се чу добре познатият ми глас на Луис:

- Добър да е денят Ви, човече. Вие разговаряте с господин Луис дьо Ла Банев. Какво ще обичате?

- Луис, това съм аз Патрис-Жоал, пусни ме да вляза - отвърнах аз нетърпеливо и прибрах ръкавичките в кафявата си кожена чанта.

- О-о, ти ли си, стари мой приятелю? Веднага отварям! - каза Луис още по-ентусиазиран. Обърнах се към входната врата и останах вцепенен. Вцепенен от факта, че пред мен стоеше най-мръсната дръжка на врата, която бях виждал някога. Човек с не толкова добро зрение, дори направо слабо, би видял мазнотията, полепнала по ръждясалата дръжка. Самата нехигиеничност! Изпаднах в лека паника - не ми се искаше да използвам два чифта ръкавички в рамките само на няколко минути. Добре че в мига, в който ключалката изжужа, една жена отвори вратата от вътрешната страна и спаси положението. Промуших се през входа доста ловко, като се стараех да не докосвам сакенцето си, с цвят на изсушена кора на портокал, до нито една част на вратата и влязох във входа.

О, мон Дьо!!! Онова не можеше да е истина.  Зловонието на урина, което се носеше, беше отвратително. В онзи момент копнеех отново да имам синузит. Вдишах отново и хвърлих поглед към стените, изрисувани със спрейове, на които имаше най-различни нецензурии. Не, определено не беше сън. Беше един ужасен кошмар.

Бях на косъм от това да се извъртя на токовете на лачените си обувки и да си тръгна от онзи демоде вход, но нещо ме разколеба. Може би беше слабата светлина, идваща от асансьора, а може би фактът, че бях стигнал прекалено далеч, за да се отказвам. Реших да продължа. Казах си тихичко: "Патрис-Жоал , стегни се! Бъди мъж!". Запуших си носа с пръсти, извадих зелената си копринена кърпичка и я поставих пред лицето си. Три премерени подскока бяха достатъчни да изпърхам от началото на входа до асансьора. Отворих вратата, изчаках я да се тръшне и чак тогава преместих ръце от лицето си и си поех дълбоко въздух...

Голяма грешка. Бях наказан жестоко за тази моя глупава постъпка. В асансьора миришеше по-зле и от антрето. Сякаш някой умишлено беше счупил цял картон миналогодишни яйца в шахтата. Бистри като капки роса, сълзи се появиха на очите ми. За момент дори загубих равновесие, но за моя радост успях бързо да извадя спрейчето за свеж дъх от вътрешния джоб на сакенцето си. Изпръсках половината от съдържанието в устата си, а другата част - в носните кухини...

О, преродих се! След като вече дишах свободно, се изправих и насочих погледа си към таблото с копчетата. Явно нямаше как да се размина с ползването на само един чифт бели сатенени ръкавички. Извадих последния си чифт ръкавички и ги нахлузих на ръцете си. Слава богу, Луис живееше на четвъртия етаж, което значеше, че пътуването в тази мръсна воняща кабинка, носеща незаслужено името "асансьор", нямаше да продължи дълго.

Отново взех спрейчето за свеж дъх, разклатих го доста енергично и напръсках петото копче отгоре надолу. Вече дезинфекцирано, го натиснах нежно с безименния си пръст на дясната ръка. Чу се почти плашещо изскърцване, но въпреки това асансьорът потегли. Последва дълбока въздишка на облекчение от моя страна - все пак потеглянето беше добра новина. Вече си мислех за темите, които щяхме да дискутираме с Луис, когато кабинката изскърца много плашещо. О, мон Дьо! Случи се, това от което се опасявах най-много - асансьорът заседна. При това заседна между втория и третия етаж. Разхлопа ми се сърцето...

За миг съжалих, че не съм минал по стълбите, но след като в главата ми изплува образа на антрето, реших, че стълбището трудно би могло да е в по-добро състояние. Този блок трябваше да бъде забранен за живеене. Определено щях да подам жалба в ХЕИ, разбира се, след като се измъкнех от там.

Помислих, че единственото по-лошо нещо, което можеше да се случи бе мъждукащата 30 ватова крушка да угасне. Е, явно някой прочете мислите ми в онзи момент. Седем секунди по-късно крушката премигна три пъти и след това изгасна. Огромна буца заседна в гърлото ми...

Над себе си долових тракане и църкане. НЕ! Не можеше да има мишка над кабинката. Само не мишка. Мразех гризачи. Опитах се да погледна от веселата страна на нещата. Естествено опитът беше неуспешен. Паниката напълно беше сковала лицевите ми мускули. Бях готов да седна в ъгъла и да заридая от отчаяние, но кофичката от кисело мляко и опаковките от дъвки и вафли бяха заели първи желаното от мен място. Бях принуден да чакам прав за помощ, докато студена пот се стичаше по тила ми.

Двадесет и три минути след засядането на асансьора ми дойде на акъла да викам за спасение, но идеята бе бързо отритната от съзнанието ми, защото щях да си загубя гласа, а в събота имах представление с градския хор. Положението ставаше  все по-лошо и по-лошо. Действието на спрейчето за свеж дъх взе да изчезва. Кабинката продължаваше да не помръдва. Осветление нямаше никакво. А мишката ме държеше постоянно на тръни със своите разходки върху асансьора.

На ръба на силите си, загубил тотална представа за времето, някой се провикна отвън:

- Има ли някой вътре?

„Мон Дьо , сигурно ми се причува" - помислих си и не отговорих. Но същият глас отново попита:

- Има ли някой вътре?

- Да! - отвърнах аз с пресипнало гърло и изопнати докрай гласни струни. Моментално непознатият зададе и следващия си въпрос:

- Патрис-Жоал, ти ли си?

- Луис??? - попитах аз с голяма доза недоверие, че това може да е той.

- Патрис-Жоал, веднага ще телефонирам на поддръжка, изчакай там!

- И без друго нямам голям избор на места, където мога да отида в момента, Луис.

Надежда облада душата ми. След седемнадесет минути многократно споменатата вече кабинка потегли отново нагоре. Стигнах заветния четвърти етаж и вратата се отвори. Посрещна ме хърбав господин, облечен с тъмносин и мръсен, също като притежателя си, комбинезон. Той ми се усмихна широко, така че да мога съвсем спокойно да преброя колко зъба му липсваха, и каза:

- Мноу са извинявами за кофти ситуацията.

Погледнах накриво господина в мръсно синьо и реших да не го удостоявам с отговор. Той се отмести встрани и аз с тежки крачки се запътих към апартамент 4Б.