Тези, които ме познават, знаят, че обожавам разходките. Така че, ако нямам повод да пешеходствам, просто въртя безсмислени тегели из квартала. Днешният ден не направи изключение.

Скочих в един сив шушляков панталон, бял потник Fishbone, нахлузих патъчките и излязох (защо това е важно ще разберете после).

По време на обиколките си никога не взимам нищо друго, освен ключове, цигари и запалка. В случая – също. И както се казва, животът ни е низ от малки навързани съвпадения.

Та щъка си безметежно госпожица Желязкова, когато Ветърко се издува и леко започва да пръска. Дреме ми. Достатъчно далеч от нас съм, за да се прибера, не нося пари, за да се покрия някъде... трябва да се примиря с намокрянето. Всъщност смятам, че дори ще бъде катарзисно изживяване. Обичам дъжда :)

Така си мисля, преди небето да се отвори и от него всички води на този и други светове да се излеят върху мен. За 10 минути буквално подгизвам от Над главата до Под петите. Като повечето хора, инстинктивно се затичвам. Защо, не е ясно. Единственият ефект, който постигам, е наджапването в няколко огрооомни локви, допълнително изпръскване и един почти навехнат глезен. Хомо сапиенс инстинктите са тъпо нещо понякога...

В апокалиптичната дъждовна картина само с периферното зрение отбелязвам човешко присъствие. Няколко лелки, скрити под навеси; брой любопитковци, надничащи от прозорци, магазини или от колите си и все в този дух. До един момент обаче.

На средата на кроса си отчитам препятствие. Измервам го набързо – мъж, приблизителна възраст 25, височина към метър и осемдесет. Състезателната кобила Юлия вещо преценява, че не може да го прескочи. Хм.

Няма как да предотвратя КЧП-то (крос човешкото произшествие), освен да забавя. Сега имам време да го огледам. Облечен съвсем прилично – с маратонки, дънки, тениска и кожено яке. Мургав, с кестенява коса до ушите, от която се стичат потоци като от улук. Усмихнат почти налудничево. С онзи детски ентусиазъм, безрасъдност и непукизъм. Изражението му беше по-скоро „Аз съм милионер на почивка в Хонолулу”, вместо „Дееба гадното време”.

И с патерици. И без един крак, майна.

За части от секундата се замислих, че той дори да иска да прави като повечето от нас - овцете - и да се затича... Еми, няма как.

Приближавам го и сега долавям, че се смее с глас. Както прозявката, така и хилежът могат да бъдат заразни. Първоначално му се усмихвам по навик, но колкото повече се скъсява разстоянието, толкова по-упорито започвам да съм искрена в разтягането на устните си. Разминавайки се, вече съм в дивашка форма на съпричастен смях.

Аз и Той. Двама души, които се наслаждават на дъжда. Обръща се към мен и ми казва; „Приятна разходка, госпожице”.

„Благодаря, на вас също. Времето е прекрасно, нали. Всичко най-хубаво”

Спирам да подприпквам. Изправям гордо глава и с пълно спокойствие решавам да продължа трипа.

Не ми пука, че дефилирам почти по гащи по Раковска. (Казах ви, че шушляк, който полепва и прозира и бял потник не са идеалното облекло за дъжд). Приемам го.

Някакъв чичко отваря стъклото на джипа си и мазно ми подвиква: „Друго си е да си мокър”. Мастурбатор! Дреме ми.

Примирявам се, че в градоустройствения план на София явно не е влизало да се превръща във Венеция.

Разбирате ли, някой млад човек е успял да приеме да живее без един крак... Копеле, аз изтръпвам дори при мисълта.

И да харесва живота, да се смее.

Някои хора не могат да престанат да мрънкат – за времето, за кризата, за хемороидите си.

Аз избирам да приема Света. Да продължавам, да му се наслаждавам и да обичам.

Приятна дъждовна разходка на всички :) Както са казали Garbage – I’m only happy when it rains.

 

http://juleto.com/