Вдъхновена, надъхана и с огромна радост се качих рано сутринта в автобуса за София и потеглих.

Всеки каза: "Лесно е. Слизаш на автогарата, спирката се вижда, описания има. Пей сърце".

Пристигнах навреме. Слънце пече, хора навсякъде. Поех с разтуптяно сърце и ухилено лице.

Отивам към спирката. От коя страна да застана? Четох, четох, мърморих под нос. Пресякох и отидох на правилното място. Те написали хората, столица, еййй, не е шега работа - 1,3,5 центъра.

Пристига трамвай №1. Качвам се. И… мъките започнаха.

Хората дупчат билети. Брех, а при нас във всеки автобус контрольор. Срам. ИзпОтих се от мисълта как мънкам под нос на контролата, че при нас отдавна не купуваме билети. Слизам на следващата спирка - измъкнах се без никой да разбере.

Да, ама не. На тази спирка будка за билети няма. Брееее, аз в три съседни държави се оправих, без да знам езика, че в една София няма да се справя. Тръгнах.

Вървя, вървя, ела познай дали съм от провинцията. И аз като софиянци пресичам на червено. То не бяха задръствания, то не бяха освирквания. За пръв път се размислих за ползата от задръстването. Трамваят се влачи, аз подтичвам покрай него. Чиста далавера. 70 ст. - аванта от некупуването на билет. Минавам и гледам. Туй “Лъвов мост”, туй “Съдебна палата”… На кръстовищата се пооглеждам, няма разклонения - значи съм напред.

Минавам покрай Министерството на извънредните ситуации. Ех, че хубавоооо. Камък ми пада от сърцето. Че какво по-извънредно от загубване в града?

До него гледам Министерството на здравеопазването. Умно. Разтупка ти се сърцето от някоя ненадейна ситуация - не ти обърнат внимание - беж в министерството на здравеопазването да ти спрат миниинфаркта.

Витошка. Брех. То на Шипка да се бях качила, нямаше да усетя тоз трепет под лъжичката.

Магазини. Лукс. Продавачките като гургулички с цигарка и кафенце, на кака сладките, наизскачали и се припичат на слънце. Да ти е жал да им развалиш раздумката. После скъпо било по магазините. Не пазарували людете от Витошка.

Стигам до заветната цел. НДК.

Тук изложение, там изложение. Няма. Повозих се нагоре-надолу на ескалатора (нали е без пари). Звъня по телефона и - шок и ужас. Изложението по-близо до Пловдив, отколкото до София - в Интер Експо център.

Мятам се на едно такси и стигам до местоположението.

Работата приключва и решавам да се прибера, но вече с автобус. Качвам се на първия, който идва - с презумпцията, че от тази дестинация всяка линия води към центъра.

Да, ама не. То автобус и тролей №5 били съвсем различно нещо. Да бях искала да отида до Овча купел, нямаше да успея…

По време на пътуването, след 10-минутно търсене на всякакви монети, успявам да си взема билет от шофьора. Тук отново се натъквам на пълна несправедливост в разликата от 0.10 лв. по-скъп билет, продаван на място. Малеее, от ученическите си години не бях дупчила билет. Кеф.

Сядам изтощена срещу някаква лелка, качила се в последния момент. Тя пък изведнъж си пооправя шалчето и вади бадж и иска билет за проверка. ИМАМ! Ако искате вярвайте, провери само мен. Малко се озадачих, явно отдалеч ми личи, че не съм от тук.

Слизам на последната спирка. Вече съм установила, че не съм взела правилната посока. Разглеждам отново автобусното разписание, купувам билет и пусто да опустее, питам как да стигна до “Орлов мост”. Въйййй. То разликата между лъв и орел не е само в крилете…

Премаляла, изгладняла и обезумяла се мятам в поредното такси и с последни сили се свличам на автобусната седалка.

Дом, скъп дом.

http://missby.wordpress.com/