- Чичко, ти защо нямаш коса?

Хлапенцето е на четири или пет годинки и под дебелите зимни дрехи е трудно да се каже дали е момченце или момиченце. Майката стреснато премигва и отваря уста да се извини, но добродушният възрастен човек на съседния стол се усмихва, смигва й едва доловимо и се обръща към детето:

- То е дълга история. Един ден, докато бях навън, духна силен вятър. Ама много силен. Отнесе покривите на една къща, две будки, три кучешки колибки, четири трамвайни спирки, капаците на пет боклукчийски кофи и козирката над входа на ей оная къща там.

- Ама тя няма козирка!

- Точно така. Защото вятърът я отнесе. - Чичкото вдига важно пръст. - Иначе имаше ейййй такава козирка, над цялата улица, чак до отсрещната сграда.

Хлапенцето въодушевено оглежда първо сградата без козирката, след това отсрещната сграда и улицата между тях. И сякаш виждам как в ума му една дъъъъълга козирка се простира над цялата улица, невероятна като детска рисунка.

- Толкова далече ги отнесе вятърът, че не можаха да ги намерят повече. Освен тях отнесе също и фуражката на един полицай, мустаците на един портиер, брадата на един свещеник и косата ми. Щеше да отнесе косите и на другите хора, ама те бяха с шапки и им отнесе само шапките. А пък аз бях забравил моята шапка и ми отнесе косата. И оттогава винаги ходя с шапка. - Чичкото важно побутва каскета си.

Хлапето го гледа възторжено и уж го гледа, а не го вижда. Вижда един вятър, завихрен като нарисуван с четка в детската градина. И в него се въртят покриви на какво ли не, много-много най-различни шапки, една полицейска фуражка, едни пищни мустаци, една дълга рошава брада и косата на чичкото - важно сресана на път, както сигурно е била преди отнасянето.

После ежедневието се втурва като стара грамофонна плоча на бързи обороти и понася майката с детенцето нанякъде, чичкото надругаде, а мен по пътя ми. Но докато отивам към колата забелязвам, че без да усетя, съм се усмихнал до уши.

И че уж гледам улицата пред мен, а не я виждам. Виждам как хлапето спи вечерта в леглото си, усмихнато като мен и всъщност вече е някъде другаде. Където ветровете отнасят мустаци и коси, козирките на сградите са над цялата улица, дърветата нощем си тръгват от улиците и отиват да спят, а скрежа по стъклата го рисуват художници, които тайно се състезават кой ще нарисува най-красивия.

А до него пристъпва чичкото с каскета, благо усмихнат и с неуловимо движение връчва на гълъбите наоколо пощенски чантички или превръща катерушката в парка в необозрима планина или сочи следата в небето от току-що прелетелия трамвай за Марс. И единствено моите очи, които знаят за какво да внимават, забелязват илюзията за обикновен мъж на средна възраст и зад нея аурата на добър магьосник.

Познавам този свят. Много пъти като дете са ме водили там дядо ми, майка ми, мъдри роднини и познати. А когато пораснах - майстори на сътворяването чрез слово или музика или образи. И един ден ще водя в него децата си, с надеждата да го харесат и да не го забравят с порастването… А сега вече е късно, така че отивам да го посетя. Защото който не ходи често до него, забравя пътя.

И си го припомня единствено ако намери кой да го заведе отново.

 

http://www.gatchev.info/blog/