"СБОГОМ" при Бог ли го изпратих или някъде другаде? Май не ме разбра, защото пак пуска смс с поредната си тъпотия. Какво му става на този човек, че за него КРАЙ е като ДОВИЖДАНЕ? Може би, защото на повечето езици думата за раздяла независимо от степента й е една! Или май проблемът е, че много пъти казвах СБОГОМ и вече не ме приема насериозно. А вече съм сериозна!

Да кажеш "сбогом" се оказва по-трудно, отколкото да кажеш "обичам те". И именно, защото вече си го казал и си го почувствал е още по-болезнено да се сбогуваш. Костваше ми много докато го изрека първия път и даже след това ме обзе страх, сякаш съм си отрязала някой крайник и не мога да го възстановя. После омекналото ми сърце забрави какво устата е изрекла и така имах редица поводи да казвам СБОГОМ, понякога дори по два пъти седмично. Стана ми лесно. Още повече, че Елена също беше на моето дередже и след всяка раздяла с нейния псувахме заедно мъжкото племе и се гордеехме колко крайни и неотстъпчиви сме. Каква заблуда...

Оказа се, че не е трудно да изречеш думата, а да я изживееш. Изчетох стотици материали за преживяване на корабокруширала връзка, изслушах като психотерапевт десетки истории на близки и познати за техните несполучливи любовни отношения... че даже давах и съвети. Но когато става въпрос за теб самия, губиш обективността си и се подчиняваш на някаква болезнена пустота и откъслечни спомени, които те теглят назад.

Питам се как се казва СТОП, когато се касае за човек. Дали се мъчиш като цигарите да се отказваш постепенно? Или трябва от раз да го изхвърлиш от живота си? Защо не можеш да се опрерираш и да го изрежеш като тумор от себе си?

И не ми казвайте, че трябва воля. Да, трябва, но колкото по-силен е един човек, толкова повече страда и не се примирява със загубата.

Всички мои психолози (приятелки) ми повтаряха - изтрий снимките, не вдигай телефона, флиртувай, изразходвай енергия с нещо, което да ти занимава съзнанието, чети, гледай филми... накратко: гледай да не мислиш за него!

Слушам и изпълнявам - горих снимки, не вдигах телефона, направих няколко мощни запоя, запознах се с много хора, четох ли четох, ядох сладолед, бях на женски клюкарски вечеринки, флиртувах и накрая пак в късните вечери самотата и спомените ме отвеждаха назад.

Събуждах се всяка сутрин с нови сили, но когато чуех познатото име случайно или пък някоя песен, която е била "нашата" песен, изпадах в мрачни мисли. Това траеше една година. После спрях да изпадам в мрачни, носталгични настроения, но въпросът пред мен оставаше отворен. Как да забравя и да затворя вратата завинаги?

През това време се възхищавах на хората, които бяха "напред с материала СБОГОМ , а не се ежеха като мен на думи и после хоп, набързо заден. Ние жените трудно удържаме фронта. Малко мили думи, някой елементарен жест и пак се топим в ръцете на тези, които са ни оскърбили. Емоцията бушува и СБОГОМ е просто някаква изречена глупост. След кратко време се афектираш и в изблик на нервна криза или опит за провокация я крещиш отново. По-драматичното е да има съпровод на счупена чаша или блъскане на врата, въпрос на личен избор. Кръгът е един и същ и те връща пак в началото.

Тази констатация хич не ме устройваше и реших , че при другия пол нещата са различни. Потърсих и мъжко мнение по въпроса. Там ми обясниха на две на три: "Абе какво се занимаваш и го заплашваш, кажи край и точка. Аз така правя и няма връщане назад". Дали? Колко мъже познавам, които си играят на куче и котка с половинките и се разделят по хиляда пъти и всеки път е окончателно.

Когато попитах един приятел доста по-голям от мен, той се изказа по въпроса така: "Има лесно сбогом, да. Мълчаливото. Когато и двете страни прекарятят всякакви взаимоотношения!". Съгласих се, но когато единият не спира да търси... а другият още го боли? Как може да го игнорираш? Как?