ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

 

Масинело Пиетро

Нахрани канарчетата, гъските, кучетата и котките. После нави ръждивия фонограф и запя заедно със съскащите "Приказки от Виенската гора":

Животът има върхове и падения,

но ти се усмихвай, не въздишай,

не свеждай глава!

Танцуваше, когато чу спиращата пред магазина кола. Видя как мъжът със сивата шапка оглежда витрината и разбра, че чете надписа, който декларираше с големи неравни букви: "ЯСЛАТА. Всичко е безплатно! Любов и милосърдие за всички!".

Мъжът прекрачи през прага и спря.

- Господин Масинело Пиетро?

Усмихнатият Пиетро кимна енергично.

- Влизайте. Искате да ме арестувате ли? Да ме хвърлите зад решетките?

Мъжът направи справка с бележника си.

- По-известен като Алфред Флон? - Изгледа сребърните звънчета по ризата на съдържателя.

- Същият! - грейна Пиетро.

Мъжът се чувстваше неудобно. Огледа претъпканото с шумолящи кафези и клетки помещение. През задната врата нахлуха гъски, изгледаха го гневно и се втурнаха обратно навън. Четири папагала мигаха мързеливо от стойките си. Две индийски неразделки цвъртяха тихо. Три дакела се въртяха в краката на Пиетро и с нетърпение очакваха да посегне поне с една ръка да ги погали. На дясното му рамо беше кацнал говорещ скорец с бананова човка, на лявото - нашарена като зебра сипка.

- Сядайте! - пропя Пиетро. - Тъкмо пуснах малко музика. Така се почва нов ден! - Бързо нави преносимия фонограф и отново постави иглата.

- Знам, знам. - Мъжът се разсмя, като се мъчеше да бъде толерантен. - Името ми е Тифани, от областната прокуратура. Получихме много оплаквания. - Махна с ръка към претъпканото магазинче. - Обществено здравеопазване. Всички тези патици, еноти, бели мишки. Неподходяща зона, неподходящ квартал. Трябва да разчистите.

-Шестима души ми казаха същото. - Пиетро гордо започна да брои на пръсти. - Двама съдии, трима полицаи и самият областен прокурор!

- Бяхте предупреден преди месец, че имате тридесетдневен срок да прекратите тази нередност или да влезете в затвора - надвика музиката Тифани. - Проявихме търпение.

- Аз бях търпеливият - рече Пиетро. - Чаках целия свят да престане с глупостите. Чаках да прекрати войните. Чаках политиците да станат честни. Чаках - ла-ла-ла - агентите на недвижими имоти да се превърнат в добри граждани. А докато чакам, танцувам! - И го показа.

- Но вижте само това място! - запротестира Тифани.

- Не е ли чудесно? Виждате ли моя храм на Дева Мария? - Пиетро посочи към стената. - А онова там е писмо от секретаря на самия архиепископ за добрините, които съм сторил за бедните! Навремето бях богат. Имах имот, хотел. Един човек ми отмъкна всичко, барабар с жена ми. Преди около двайсетина години. Знаете ли какво направих? Инвестирах малкото останали ми средства в кучета, гъски, мишки и папагали, които не променят решенията си и завинаги ти остават приятели. Купих си и фонографа, който никога не е тъжен и никога не спира да пее!

- Това е друга тема - рече Тифани и трепна. - Съседите казват, че такова... в четири сутринта вие и фонографът...

- Музиката е по-добра от сапуна и водата!

Тифани затвори очи и изрецитира научените наизуст думи:

- Ако до довечера не махнете всички зайци, маймуната, папагалчетата и всичко останало, чака ви Черната Мария*.

Г-н Пиетро кимаше усмихнато на всяка дума.

- Какво съм сторил? Да съм убил човек? Да съм сритал дете? Да съм откраднал часовник? Да съм сложил под възбрана ипотека? Да съм бомбардирал град? Да съм стрелял с оръжие? Да съм лъгал? Да съм измамил клиент? Да съм обърнал гръб на Бога? Да съм взел подкуп? Да съм пласирал дрога? Да съм продавал млада плът?

- Не, разбира се, че не.

- Тогава ми кажете, какво съм направил? Посочете ми ясно и точно. Кучетата ми са зли, така ли? Песните на птичките са ужасяващи, а? Фонографът - и той ли е нещо лошо? Добре, тикнете ме зад решетките и изхвърлете ключа. Няма да ни разделите.

Музиката се изви в кресчендо и той запя с нея:

Тифа-нии! Чуй молбата ми! Защо не се усмихнеш, не поседнеш,не бъдеш мой приятел?

Кучетата заподскачаха, джафкайки радостно.

Г-н Тифани потегли с колата си.

Пиетро почувства болка в гърдите. Все така ухилен, спря да танцува. Гъските се втурнаха вътре и закълваха нежно обувките му, докато той стоеше превит с ръка на сърцето.

По обед Пиетро отвори четвъртинка домашно приготвен унгарски гулаш и се подкрепи. Поспря и докосна гърдите си, но познатата болка беше изчезнала. След като приключи с храненето, излезе да погледне през високата дървена ограда на задния двор.

Ето я и нея! Госпожа Гутиерес, ужасно дебела и шумна като джубокс, говореше със съседи в отсрещния край.

- Мила госпожо! - извика господин Масинело Пиетро. - Довечера отивам в затвора! Спечелихте войната. Давам ви сабята си, сърцето си, душата!

Госпожа Гутиерес прекоси тежко двора.

- Какво? - попита тя, сякаш не можеше да го види или чуе.

- Вие казахте на полицията, полицията каза на мен, а аз се изсмях! - Размаха ръка с два щръкнали пръста. - Надявам се да сте щастлива!

- Не съм се обаждала на никаква полиция! - възмутено рече тя.

- Ах, госпожо Гутиерес, ще напиша песен за вас!

- Някой друг трябва да го е направил - настояваше тя.

- И когато днес тръгна към затвора, ще имам подарък за вас - поклони се Пиетро.

- Казвам ви, че не съм била аз! - извика тя. - Вие и цапнатата ви уста!

- Поздравявам ви - искрено рече той. - Вие сте добросъвестна гражданка. Цялата мръсотия, шум и шантави работи трябва да се разкарат.

- Вие... ах, вие! - Не намери какво повече да каже тя.

- Танцувам за вас! - пропя той и се прибра с валсова стъпка.

Късно следобед сложи червената си копринена бандана*, огромните златни обеци, червения пояс и синята жилетка със златните ширити. Надяна тесните бричове и обувките с катарами.

- Хайде! Една последна разходка? - каза на кучетата си и излязоха от магазинчето. Пиетро мъкнеше преносимия фонограф под мишница и се мръщеше от тежестта му - стомахът и тялото му не се чувстваха добре от известно време, нещо не беше наред. Не можеше да вдига тежко с предишната лекота. Кучетата щъкаха около него, папагалчетата надаваха шумни крясъци на рамото му. Слънцето се бе снишило над хоризонта, беше прохладно и тихо. Той гледаше всичко, сякаш го вижда за първи път. Казваше добър вечер на всекиго, махаше, отдаваше чест.

На сергията за хамбургери остави фонографа да вие и съска върху един стол. Хората се обръщаха да го гледат как се гмурва в песента и изскача на повърх-ността, сияещ от смях. Щракаше с пръсти, тактуваше с крак и подсвиркваше тихо със затворени очи, докато симфоничният оркестър се рееше през Щраус. Кучетата се подредиха в редица пред него. Папагалчетата изпърхаха на земята. Той се въртеше на място и виждаше размазаните лица на стреснатата, но отзивчива публика.

- Пръждосвай се! - рече продавачът на хамбургери. - Това тук да не ти е операта?

- Благодаря ви, добри приятели! - Кучета, музика, папагалчета и Пиетро изчезнаха в нощта, сподиряни от нежните звуци на звънчетата.

На ъгъла той запя на небето, на новоизгрелите звезди и на октомврийската луна. Повя вечерен ветрец. От сенките го гледаха усмихнати лица. Пиетро отново намигна, усмихна се, засвири, завъртя се.

За милосърдие, за бедните!

Ах, щастие, ах, благодат!

И видя всички лица, надничащите лица. И смълчаните къщи с техните смълчани обитатели. И докато пееше, се запита защо е последният пеещ на света. Защо никой не танцува, не отваря уста, не намига, не стъпва наперено, не ликува? Защо светът е така смълчан, със смълчани къщи и мълчаливи лица? Защо хората гледат, а не танцуват? Защо всички са зрители, а той - единственият изпълнител? Защо са забравили онова, което той винаги е помнил? Домовете им - мънички, заключени, притихнали. Неговата къща, неговото магазинче, неговата Ясла - съвсем различна! Изпълнена с чуруликане и птичи песни, с шумолене и шепот на лапи, козина и онзи звук, който издават примигващите в тъмното клепачи. Фонографът му не спира в полунощ, в два, в три, в четири сутринта, самият той пее със зейнала уста, открито сърце, затворени очи, напълно изключил света - всичко е само звук. А ето че сега е сред къщи, които се заключват в девет, заспиват в десет и се събуждат чак на сутринта след дълги часове дрямка. А вътре хора, на които им липсва само траурната лента на входната врата.

Понякога, докато тичаше покрай тях, те си спомняха за момент. Понякога изписукваха един-два тона или потропваха несъзнателно с крак, но най-често единственото им движение бе да бръкнат в джобовете си за петаче.

Навремето, помисли си Пиетро, навремето имах много петачета, много долари, много земя, много къщи. И всичко изчезна, а аз си изплаках очите и се вцепених като статуя. Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да им дам, а да си остане мое?

Отговорът, разбира се, беше - дарбата.

Дарбата ми! - помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.

 

Откъсът се публикува със съдействието на ИК БАРД.


Книгата можете да закупите оттук.