Малко история
В Нова Зеландия историята е наистина малко. Започва някъде след XI-XII век с идването на мистериозните островитяни, които наричали себе си Ловците на Моа и били предшественици на маорите (така се нарича местното полинезийско население). Според легендите първите заселници пристигнали с примитивни канута от родния си остров (и до днес не е сигурно къде точно е това място), заселили се в различни части на Аотеароа (маорското име на Нова Зеландия) и после няколко века не се случило нищо друго освен междуплеменни войни, докато не дошли англичаните.
Всъщност холандецът Абел Тасман пръв открива Южния остров през XVII век, но маорите се проявили като много войнствено племе, убили част от хората му, пък и се оказало, че това не е митичният Южен континент, който търсел, а само остров, така че веднага го нарекъл Nieuw Zeeland на името на холандската островна провинция Zeeland и го напуснал завинаги. Като се върнал в Холандия, Тасман обявил и двете си открития - Нова Зеландия и Нова Холандия (днешна Австралия) за крайно безперспективни, а колонизацията им за безсмислено начинание.
Чак след един век британецът Джеймс Кук, търсейки същия този Южен континент в Тихия океан, попаднал на северния бряг на Северния остров. Този път маорите били по-дружелюбни и островът бил обявен за британско владение. Следват години на зверска експлоатация на природните ресурси. Избиване на китове и тюлени в невиждани мащаби, изсичане и дори изгаряне на цели гори от уникални дървесни видове за корабостроене или за да се освободи обработваема площ.
Населението се състояло основно от китоловци, корабокрушенци, рибари и избягали от Австралия затворници (по онова време в Австралия живеели предимно депортирани британски затворници) и мястото си спечелило световна слава като Адската дупка на Пасифика.
Със себе си англичаните донесли болести, алкохол и огнестрелно оръжие. И трите се оказали еднакво пагубни за местното население. Благодарение на ниската цена на оръжието (можело да продадеш на глупавите бели хора един никому ненужен малък остров за цели два мускета или за бутилка вино) едно от местните племена, обитаващо Северния остров, унищожило в междуплеменни войни почти цялото останало население на острова, който поради мекия си климат бил по-гъсто населеният от двата.
Така само за няколко десетки години маорското население било сведено буквално до шепа хора. Чак през XX век благодарение на цивилизационни придобивки като медицинско обслужване, разнообразна храна (както и строги закони срещу канибализма) броят на маорите нараснал и сега те са над триста хиляди.
Към края на XIX век на Южния остров открили злато и то предопределило бъдещето на това забравено от Бога място. Започнали да прииждат на тълпи заселници, а с тях дошла и цивилизацията. Построили пътища, мостове, пристанища, обезлесили огромни площи, създали ферми за овце, като купували земята от маорите за дребни пари.
По някое време станало ясно, че се е получило малко недоразумение. В своето социално развитие маорите не били достигнали до идеята за лична собственост и когато белите хора им предложили сделка, те я приели, без да вникват в същността ѝ. Оказало се, че всеки маор смята земята за колективна собственост и се чувства свободен да я продаде от свое име, но не и от името на сънародниците си, т.е. за всяко парче земя трябвало да се плати на всеки жител на острова. Освен това имало свещени места, които били табу и не можели да се купуват.
Разбира се, последвали кръвопролития, но в крайна сметка, къде със силата на оръжието, къде с посредничество и преговори, къде с повторен пазарлък и допълнително заплащане, споразумение с местното население било постигнато.
И до днес се водят безконечни спорове, политически дебати и съдебни дела заради нескончаемите недоразумения, произтичащи от договора Уайтанги - споразумението между британската корона и маорските вождове, с който Нова Зеландия е обявена за британска колония, а местните жители - за поданици на британската кралица.
Впоследствие се оказало, че маорите пак не разбрали за какво става дума, този път защото текстът на маорски и на английски бил (умишлено?!) различен. И как да разберат, като в техния език няма никакви юридически термини и преводачът трябвало да борави с понятия като „сянката на земята" или „домът на Богинята майка"! Да не говорим, че документът бил надраскан набързо (и му личи) в суматохата, предизвикана от слуховете, че френски колонизатори приближават новозеландския бряг и се канят да обявят Южния остров за френска колония.
И до ден днешен има маорско движение, чиито членове настояват собствеността на земята да се върне на коренните жители или да се изплатят обезщетения за двестагодишното използване на местните ресурси. Имаше един смешен случай, когато маорската партия поиска компенсации от НАСА, задето космическите кораби и спътници прекосявали небето над Аотеароа без разрешение. (НАСА не даде вид да е чула.) Всъщност и до днес някои от свещените за маорите места са запазени като национални резервати или са частна племенна собственост.
Но да се върнем на историята. Освен златотърсачи, китоловци, избягали затворници и всякакви асоциални типове към този девствен свят се устремили много мисионери, учени, идеалисти, които не намирали мястото си в дивата джунгла на капитализма, търсачи на приключения и романтици, вярващи в съществуването на земен рай. Всеки от тях положил много усилия да осъществи мечтите си и макар че те били доста разнопосочни, за разлика от колата на орела, рака и щуката, тукашната кола се придвижвала по малко нанякъде. В началото на XX век Нова Зеландия вече имала нова слава - на място, където се провеждат невиждани социални експерименти.
Това, от своя страна, довело нови тълпи от идеалисти и романтици и нови социални промени. Повод за национална гордост е фактът, че Нова Зеландия е първата страна в света, дала на жените право да гласуват. Освен това страната е сред първите, въвели безплатно медицинско обслужване, образование, социални помощи, пенсии по инвалидност и старост. Новозеландците много се гордеят и с факта, че са безкласово общество. За един българин това не е кой знае какво, но за наследниците на англичаните от викторианската епоха с техните класови предразсъдъци, възпитание и традиции е велико постижение.
А, пропуснах да спомена, че след Втората световна война, в която участва и дава много жертви (както и в Първата), Нова Зеландия прекъсва окончателно връзката с „Родината майка" и от 1947 година е независима държава, член на Британската общност. Последното означава, че рожденият ден на британската кралица се празнува като национален празник и че за кралицата има специален резбован трон в Парламента. Нищо повече.
В резултат на имиграционната политика на правителството през последните десетилетия тук са се преселили по различно време големи групи холандци, островитяни от Полинезия, източно- и западноевропейци, китайци, индийци, корейци, бели и черни южноафриканци, други африканци, много хонконгци, южноамериканци, напоследък - доста иракчани и бежанци от всички военни зони на планетата. Така че местните хора, макар и в болшинството си с английски произход, не се смятат за англичани, а за новозеландци - националност, с която много се гордеят, и сами си викат кивита, по името на националния символ - безкрилата птица киви.
Официалните езици са два - английски и маорски (наскоро и жестомимичният език беше обявен за официален, така че сега са три), а социалният строй според мен (не съм гледала какво пише в учебниците) си е истински социализъм, ама съвсем по нашенски, както го помним от близкото минало на България. Единствената разлика е в частната собственост върху земята и частния дребен бизнес.
Монополът (държавен и частен) в почти всички сфери оказва пагубното си влияние върху качеството на стоките и услугите.
Социалният комфорт отнема амбициите на хората - тук малцина учат или полагат изобщо някакви усилия да надскочат средата си. Стресът е абсолютно непознато явление, изключение правят може би само жителите на Окланд - най-големият и най-не-новозеландският град в страната. Хората са добродетелни и наивни като деца и всички много се стараят да бъдат „зелени", т.е. да живеят здравословно и същевременно да опазват околната среда.
Много са популярни доброволните организации - това също е начин да бъдеш „зелен". Например има доброволна пожарна служба и тя почти всеки ден участва в разни спасителни и тежки ремонтни работи по пътищата (заради постоянните дъждове има много свлачища). Освен че гаси пожари. Училищата много разчитат на доброволното участие на родители в многото екскурзии, състезания и акции за набиране на средства.
От няколко седмици чета в местния вестник, че в Окланд е станал много популярен т.нар. „пешеходен ученически автобус" - ще рече, че двама родители доброволци, облечени със специални дрехи, шапки и прочие, се движат всяка сутрин и следобед по определен маршрут към и от училището и водят децата строени помежду си. Такива „автобусни" линии има вече много за различни училища. Така се избягвала емисията на вредни газове от дизеловите двигатели и децата растели по-здрави и силни от ходенето.
Има всевъзможни доброволни организации за грижи за възрастни хора, за подпомагане на самотни майки, инвалиди, бежанци и други хора в неравностойно социално положение. Организациите за защита на животните са безброй - за защита на животните от насилие, за спасяване на китовете, за защита на живота във водата, за защита на изчезващите видове, за защита на патиците, които си пресичат, където им падне (това последното е шега, но глобите за сгазена патица съвсем не са шеговити).
Вестниците са пълни с обяви за работа от сорта: „Търсим доброволец за подлепване на книги в библиотеката", „Търсят се доброволци за гледане на стари хора", „Музеят има нужда от доброволци", „Набират се доброволци за поддържане на градските паркове", и прочие. Доброволни са дори спасителните служби по плажовете. От всеки гражданин на страната се очаква да се включи в някаква доброволна акция за благото на обществото и хората масово го правят. Без гръмки думи, без да търсят гласност или признание за усилията си. Просто от чувство за морален дълг и най-обикновено човешко съчувствие към страдащите и онеправданите. Почти като комунистическия принцип: от всекиго според възможностите, всекиму - според потребностите.
С две думи - ако някой иска да види развит социализъм в действие, като от утопичен роман, да се разходи до Нова Зеландия. Всички тук се оплакват, че животът бил скучен. Ами така е - раят е скучен. Аз горещо препоръчвам на всеки, който иска да живее интересно, да се разходи до една малка източноевропейска страна на западния бряг на Черно море. Екшънът му е гарантиран.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри.
Книгата можете да закупите тук.
