Луната зарисува своите силуети из потъналите в мрак стени на стаята. Светлината чертаеше извивките на телата ни и ги преплиташе с цялата си събрана емоция.

Беше тихо. Единственият шум, който идваше бе от шумоленето на близката река, с която в този миг, така си приличахме.

И тя, подобно на нашите нестихващи чувства, се бунтуваше, блъскаше в каменния мост, лежащ над нея и стенеше, обърнала лице към луната. Беше дива, непокорна и изпълнена със страст, също като телата ни, които не търсеха своя пристан.

Не и тази нощ. Не и сега, когато чувствата ни се откриваха и се събличаха бавно своите дрехи. Не и сега, когато се чуваха само нежните ни шепоти. Не и сега, когато устните ни се сливаха в целувките. Тази нощ бе изкуство на съблазана. Луната, реката и ние.

Тази нощ бе картина. Рисунка с акварелите на страстта. Нямаше нищо скрито. Истината бе съблечена, а дрехите и бяха небрежно изхвърлени на пода, който в тези часове потъваше в загадъчна мъглявина.

Треперех. От желания, емоции и нестихващите урагани на въображението ми, което тази нощ бе моята реалност. Ти бе моята реалност. Нежна, но и дръзка, страстна, но и потушаваща се...

Луната те подлудяваше. Реката ми действаше. Дяволското говореше. Тишината отдавна ни бе обърнала гръб. Всичко отдавна ни бе оставило сами, за да можем единствено да си принадлежим. И ние го направихме. Съпътвани единствено от бледите лъчи на бавно скриващата се луна.

Реката се успокояваше бавно. Вече не се блъскаше в камъните по бреговете си.  Ние лежахме спокойно. Прегръщайки ме нежно, сега само шептеше: ''Обичам те, обичам те, обичам те...''

 

Ако това ти хареса, гласувай за него на страницата ни във Фейсбук тук