Когато някой на моите години ти пише, това се получава като нещо средно между мотивационно писмо и мемоари. Интересна комбинация.
Моето поколение израстна малко объркано между това кой си ти и кой е Дядо Мраз, и каква точно е роднинската връзка между вас двамата - как и двамата ви има, изглеждате по еднакъв начин, но в същото време не сте едно и също.
Като всеки, разкрачен между прехода - от онези, които израстнаха с Дядо Мраз и тези, които растат с Дядо Коледа, ние бяхме по-объркани, но имаше и ползи - два подаръка, вместо един.
Като дете между трети и четвърти клас, което си сменя учителката. Като дете на разведени родители - имаш двама татковци или две майки, имаш две Коледи, две легла и две къщи. Като човек с паралелни връзки. Като психично болен.
Дядо Коледа, в крайна сметка, мисля, че ти се оказа по-силен от брат ти - той умря първи. Може би сега работата ти е двойно повече, но така се плаща за всяко първо място. Извини ме, но като всяка любовница, която се бори да стане съпруга и в крайна сметка, когато стане такава бива на свой ред изоставена, трябва да имаш предвид, че щом някой веднъж е направил нещо, вероятно това ще се случи пак. Едва ли не си очаквал, че ще те напуснем. И въпреки това, си бил важен за нас. Някак.
Знаеш ли, макар да вярвам колко важно нещо са символите и да знам, че в годините ти все се прокрадваш в очакванията ни - като Св. Никола, Санта Клаус, Дядо този или онзи; като ритуал; като нужда; като нещата, за които много добре знаем, че не са истина, но в които е по-добре да вярваме; като решенията, които не можем да вземем и които взима друг вместо нас; като нещата, които са по-силни от нас или за които мислим, че нямаме сили; като нещата, които са ни приласкавали към съня като деца и остават такива през целия ни живот; като гротескната равносметка пред онова, което наричаме „мое завинаги" - аз вече знам, че животът не е приказка. И не е мит.
Животът не е от Коледа на Коледа и макар че, тези мигове на митично, на вълшебство, на пресътворяване, някак ни крепят, между тях има дълги отсечки реалност. Не е приятно да порастваш, но нямаш и особен избор. И така днес вече дори знаем, че те няма. И сега имаме усещането, че сме го знаели от детството си.
Още докато сме ти писали. По начина, по който винаги сме знаели неща, за които не си или не искаме да си даваме сметка. Като начина, по който знаем, че няма любов, ако ги няма нашите фантазии, макар да искаме да сме влюбени или по начина, по който знаем, че една връзка е свършила още преди да е започнала или - в малко по-добрия случай - още преди някой да си е тръгнал. Колко това ни е дало и колко ни е взело, това е друг въпрос. И мисля, че това не зависи толкова от факта, че растяхме между теб и Дядо Мраз, в някакво празно пространство на преход. Мисля, че така и така щеше да се случи. И че се случва и с тези, които познават само единия от вас. Или някой с друго име, но подобна функция.
Днес ние знаем, че се нуждаем от един реален Дядо Коледа, за да ни уреди на работа, за когото да се омъжим, за да ни купи кола и да ни осигури добър бит - като шопинг, сауна, масаж и гъвкаво работно време, с когото да започнем този или онзи бизнес, който да инвестира във фирмата... или - или да си останем така, както сме.
Имаме нужди, нямаме възможност да даваме, а мисля, че и не бихме желали особено. Ужасно необходим ни е някой, който да ни слуша, дори без да казва нищо, защото всичко това вече ни задушава - просто да е там и да мълчи. Но и не можем да слушаме когото и да е - идва ни в повече.
Просто да стоиш в някой бар, да усещаш живота, да си щастлив, защото харесваш някого и той е там, срещу теб, в другия край - не ти говори, не те пипа, просто го има и усещаш желанието, без да ти е нужно да го реализираш - това вече са странни, налудни, неуместни и твърде луксозни неща. Не е ли консумирано, все едно не е било. Било ли е един път, също не е било. И така вече нищо го няма и нищо не е. Живеем си, без да ни има. И без да знаем къде сме.
Предполагам, че от части и затова не ти пишем. Какво да ти поискаме?
- Моля те за едно Мазерати, за последната Нокиa, за Нина Ричи, че ми свърши, а този моя..., за четири хиляди за проекта, защото той е за децата, а ти работиш с деца...
Ние не знаем за какво да се борим, за какво да помолим, защото все по-малко знаем какво наистина искаме.
Ами, това е.
Последното ми писмо до теб. Исках просто да ти кажа защо вече не ти пиша.
