Странно нещо е животът. В нашето село например никога не се е играл футбол. Първата си футболна топка видях на 15-годишна възраст, ама то всъщност беше само плондер, който един майстор ползваше, за да си разтваря гипса в него.

Всичко обаче се промени, когато след повече от 40-годишно емигрантство в далечна Аржентина „у село” се завърнаха сестрите Мара и Дона. Двете баби ги беше праснала носталгията и решили да си довършат срока на годност до родното лозе.

В най-голямата атракция на селото обаче се превърнаха 11-те им внучки, които пристигнаха с тях. Знойни аржентинки-цепеняци (виж снимката), луди фенки на футбола. То всъщност и бабите им, когато забегнали навремето, били с имена Гена и Пена, но през 80-те години под знака на Марадона-манията в Буенос Айрес, си сменили имената... Абе, гаучоски отвсякъде!

Е, аз пък бях 20 и нещо годишен девственик с пубертетен мустак и кичара на врата. Една вечер бабите ме поканиха на бяло сладко в отремонтираната си къщурка, боядисана на райета в бяло и небесносиньо. И... ми предложиха договор! Понеже бях единственият в селото, който не ходеше с патерица, се бяха спрели на мен да стана треньор на футболен отбор, съставен от техните внучки и наречен „Армандо” - ясно на кого.

Не можех да откажа. Още повече, че 11-те внучки ме гледаха умолително, изкусително и покъртително. Като прибавим и солидната заплата в песос, работата се опече на момента.

Ето как ме посрещнаха за първа тренировка на селската поляна „моите възпитанички” (айде пак виж снимката).

Отначало малко се притеснявах. Първо, че банята на тренировъчната база „Диего” беше обща и второ, че нищо не разбирах от футбол. Но момичетата се оказаха с добри характери. Помогнаха ми да преодолея всичко и къпането се превърна в много приятно и чакано начинание. Относно футбола си набавих книгата „Кълбо напред, кълбо назад” на титана Вили Вуцов и нещата просто заспаха.

Започнахме с трениране на „персонална защита”. Бързо преминахме към „зонова” (разбирай групова) защита. След като вкарах няколко „гола” с плонж с глава на вратарката, от втория ден целият отбор взе да иска да пази на вратата:)))

После учих момичетата да играят нападателно. Никаква „глуха защита”. И да пускат „гол” само в тренировките (разбирай - само на мене). Пусти егоизъм.

След това стана много по-лесно, а тренировъчният процес - все по-разнообразен:

*** „проникване през центъра”
*** „контраатака с промени на номер 6 и номер 9”
*** „плътна (плътска) преса”
*** „вклиняване в сгъстена защита”
*** „наказателни удари с... език”
*** „задна (и предна) ножица”
*** „грубо влизане в гръб”
*** „позволено влизане отзад”
*** „високо вдигнат крак (крака)”
*** „меко (и твърдо) подаване”
*** „игра тяло в тяло”
*** „приклещване на агресивен нападател”
*** „запушване на дупки в защитата”
*** „симулиране на подкоремно охлузване”
*** „групов протест за задържане”... и много, много други.


--------------------------------------------------


Събудих се вир вода. Трудно се завръщах в реалността. Мъчех се да развържа от „злия възел” миглите си... а някаква досадна „греда” стърчеше пред погледа ми и опъваше чаршафа като вратарска мрежа, поразена от „божията ръка” на Марадона!