Взимаме като точка на излитане факта, че живеем в информационно общество. Прибавяме това, че като ти плащат за някоя работа, трябва поне да можеш да я вършиш правилно. И накрая стигаме до извода, че клиентът е цар.

Значи тогава по силата на тези три пълни глупости това, което ми се случи, не ми се е случило.

***

Прекрасен дъждовен ден, едно място, затрито на края на вселената, и три евентуални места, където мога да си принтирам няколко страници. Копирен център към библиотека и две копирни центърчета на някакви частни инициативи. С идеята, че не са 3 в едно, а от трите все едно ще ми свърши работа, не си печатам драсканиците в кварталния клуб поради органическата ми непоносимост към асоциалните питекантропи, които му се водят служители.

Насочих се към копирен център 1, защото от 2 и 3 имам вече опит, а новото е с предимство.

Небивало щастие – на вратата на копирния център ми звъни телефонът и, влизайки, с едната ръка подавам USB флашчето на мацето-копирка, а с другата цъкам зеленото бутончe.

- Ало, джуджа, ти ли си – на моя мобилен отговаря около половин Китай, затова има шанс да не съм аз.

- Не, Винету, вождът на апачите слуша, с какво мога да съм ви полезен.

- Слушай, глистенцето ми, понеже в понеделник центърът ще е блокиран заради тоя Буш *&^&^%&^#$^&$ (цензурирано), трябва да ми кажеш 3 имена и ЕГН, за да ти извадя пропуск, ако нещо крашне тук.

Докато тече този разговор, наблюдавам с ужас как младата еманципирана интелектуалка се опитва да проникне през ламарината на компютъра с моето USB мемори стикче. За да бъда честен – опитваше се на около 4 сантиметра от 2 та свободни USB порта, но фактът, че опитваше да вкара паметливото (с предварително свалена от мен капачка) устройство в самата блестяща тенекия ме потресе. Можеше поне във вентилатора на захранването да се опита да го набуха. Там поне е ДУПКА. Но явно вярвайки в информационните технологии, тя упорито се опитваше да го вгради в блесналата тенекия. Да добавим и че компютърът бе обърнат не само със задника към въпросната служителка, а и бе поставен в допълнително легнало положение (вероятно с цел стабилност), да споменем, че служителката бе застанала в поза партер и носът й бе на едно ниво с флашчето и да приключим с това, че видимо не бе над 25-годишна възраст и нямаше психически отклонения. При това положение нямаше как да си спомня трите си имена и ЕГН.

В този момент зачервената и вбесена служителка се обърна към мен и през стиснати зъби каза: "Няма как да стане". Явно съм се ококорил още повече, защото допълни: "Няма дупка за това нещо". И ми подаде стикчето, като преди да съм сключил пръстите си около него, компът беше върнат на мястото му, а мацката - заровила нос в подчертано розов сайт. В това време нахлу някаква група хлапета и аз се изселих навън, опитвайки се да си спомня имената и ЕГН-то си. Издиктувах ги и с това разговорът приключи. Приключението обаче – не.

Запътих се към копирен център 2. Там обаче в духа на края на работния ден двете служителки – млада и нахална, един брой, и по-възрастна и вечно притеснена, един брой, - бяха скочили в якетата си, въпреки че по табелка имаха още 15 минути работа.

Влизане, задаване на въпрос: "Ще може ли да ми принтирате няколко странички от това USB флашче?". Отговор – единодушно на два гласа с високи октави: "НЕ!".

Това, когато на 1 метър от мен свети читав компютър със закачен на него принтер.

Версия 1 – на възрастната служителка: "За това нещо трябва да отидете до горния етаж и да ви го направят там, но хората си тръгнаха".

Значи някой, владеещ Силата да Принтира от USB, липсва. Преди да съм си събрал ченето (което бе виснало до гърдите), служителката се запъти да провери дали все пак Владеещият Силата не е наличен. Благодаря й за положеното усилие. Цял живот няма да го забравя.

В това време пък аз се поокопитих и попитах младата служителка дали няма да е възможно да ме допусне до компютъра и аз да си изпринтирам сам 2-те странички, които ми бяха жизнено необходими. Отговорът й ме зашемети:

- Еми, как да ви кажа, имаме парола за такива неща и на нас като цяло не ни дават, и миналия път тук се опитваха, но казаха, че е невъзможно, защото няма дупка за такова нещо.

След това добре аргументирано обяснение погледнах принтера. Някакво малко HP - 2020 или нещо такова. А тази серия принтери всичките са на USB. В устата ми вече можеше да паркира дилижанс.

В това време се завърна по-възрастната служителка и със съжаление съобщи, че Владеещият Силата се е запилял в неизвестна посока. По-младичката, светнала от радост, че няма да се мори излишно, добави:

- Ето, виждате ли, ние не можем да ви го направим, трябва да отидете някъде другаде.

Може би щях да изпсувам, но в този момент погледът ми падна върху монитора на споменатия компютър. На него, освен че бе отворен уърдовски документ, бе активно и принт менюто, като бе селектиран режима ландскейп. Това ме довърши окончателно.

Излязох от копирния център като преживял ядрен удар, ръката ми конвулсивно стискаше флашчето, а в зиналата ми уста валеше дъжд.

В този си вид влязох в третия копирен център, където ме посрещна приятна жена, на измънкания ми въпрос обясни, че тя Притежава Силата, но няма компютър със закачен на него принтер. И ме насочи към копирните центрове, които току що бях посетил. В този момент изригнах и с физиономията на дете, на което са откраднали захарното петле, ръкомахайки и сочейки всичките посоки с пръст, й разказах какво ми се е случило до момента. Провокираната реакция бе бурен смях.

Жената дрънна едно телефонче и ме насочи към един офис. В момента, в който влязох в него, зачервена от смях служителка оставяше телефона на мястото му. Посрещна ме любезно, изпринтира ми двете странички, не ми взе пари. Благодарих и отидох да си върша работата.

http://nakom.biz/