Тя украсява пълната с финтифлюшки натруфена гостна на майка ми. Седи си по средата на дивана, облегнала се на възглавнички.

С изчегъртани очи. Две черни дупки на розовобузото лице. С начервени устни. Казва се Надежда – така поне пишеше на етикета.

Бях единственото дете в градината, на което Дядо Мраз донесе вървяща кукла. Отдавна не върви. Механизмът е строшен. Побутна ли възглавките, краката й гротескно се килват настрани.

Имам здрави крака, но не ходя с тях почти никъде.

Не помня някой да ме е водил за ръка с такава гордост, с каквато аз водех нея. Сега безпомощна седи на дивана. Даже ръцете й с леко разперени пръстчета са повдигнати и казват, и молят:

- Не ме пипайте! Аз съм само една счупена безока кукла! Даже не съм руса, за да сте снизходителни като към блондинка! Родена съм от пластмаса и имах кестеняви кичури до кръста. Казвах се Надежда. Когато ме купиха и отнесоха в далечна страна, момичето много се радва. Даже разрешаваше на приятелките си да играят с мен. Правеха ми прически. Шиеха ми дрехи. Всяка седмица ми носеха нов тоалет. Даже внучката на обущаря измоли от дядо си да ми направи чифт копринени пантофки…

Куклата се килна леко настрани, сякаш от невидимо докосване. Краката й изгаврено се разчлениха.

- Момичето порасна. От безответна любов си острига косата. Острига и моята. Но нейната израсна. Да, да, знам, вижда се пластмасовият ми череп. Когато момичето разбра, че най-голямото й щастие е било да има вървяща кукла, с обичайна жестокост ме преби и потопи в кофа с вода. Аз не се удавих, но и тя не успя. После ме запокити в стената. Оттогава съм с разчленени крака и не ходя. Не че тя вече ходи някъде. Стои си вкъщи и се прощава с илюзиите. Щом дойде реда на последната, ме изхвърли на боклука. Там ме намери майка й и ме прибра.

- Защо съм безока ли? – От взиране. Очите ми изтекоха, докато дирех надежда за момичето.