Коридор.

Тесен, не много дълъг. Накрая врата, разбира се (че какво друго?).
Луминесцентни лампи мигат нервно по стените с цвят „мляко със синя акварелна боя”.
„Ззззз”, казват лампите, „трак-трак-трак” отвръщат токчетата и съм пред вратата.
Поглеждам часовника си. Прокашлям се тихо и почуквам. Два пъти, категорично. И натискам дръжката.

– Заповядай, Ина. Влез! – леко дрезгав глас, все още непритежаващ съответна визия.
Стаята е ненужно-драматично тъмна. Прилича на кабинет на изпълнителен директор. Щорите са пуснати и виждам силует на бюро и стол с гръб. Точно пред мен пък има една малка трикрака табуретка, смешно ниска.
– Седни – казва Гласът делово.

Поглеждам леко подигравателно към столчето, но добре – сядам.
– Да заобиколим любезностите и да преминем към същината – столът се върти леко наляво-надясно, все още с гръб.
– Не съм готова докрай с годишния доклад за 2009, но мога да резюмирам в общи линии изводите за четвъртото тримесечие – казвам сериозно.
– Ина, Ина... цялата ти работа е такава! – Столът се обръща и в него седи... моето Его. Изглежда като суров, безизразен анимационен мафиот. – Защо идваш да се виждаме, като няма свършена работа? Защо няма свършена работа, като навлизаме в новогодишния период на равносметки? Криза е, не се притесняваш, че ще те уволня, очевидно много смела мисъл...

– Ох, я престани... тъпа сценка – казвам, излизайки от сценката шеф-подчинен. Ставам и ритвам столчето. До мен се появява червен диван, бюрото със стола се превръщат в кресло с масичка. Лягам на дивана и Егото ми излиза на светло и сяда в креслото. Сега изглежда като Фройд. Запалва си цигара и казва с немски акцент:

– Добре, мило момиче, кажи ми всичко – какво те тормози от последната ни среща? Каквото и да е е свързано със секс, да знаеш...
Поемам дълбоко дъх и затварям очи.
– Еми, пак е Нова година. Последната почти не я усетих, все още имам чувството, че е началото на септември. Догодина ще стана на 27, хората около мен се женят, раждат си деца, а аз...

– Ооо, моля те, престани с това... А пък междувременно работеше за световна компания, започна да учиш магистратура, пишеш в известни списания, караш много скъпа кола, пътува из Европа, изглеждаш все по-красива и по-слаба – правиш каквото си искаш и с когото си искаш, това кажи на забременяващите си приятелки и сгодени бивши любови – Егото ми вече се е превърнало в Саманта Джоунс и вири нос на маса в скъпо кафене в Ню Йорк. – Ще ти е мъчно, че не можеш да се занимаваш само със собствените си желания след много малко време.

– Вече се чудя дали приличам повече на Кари Брадшоу или на Бриджит Джоунс – казвам мрачно тази шега, която си подхвърляме напоследък с приятелки и когато отварям уста да продължа, Егото ме прекъсва.
– Не се притеснявай, момиче (сега изглежда като възрастна гадателка, а на масата пред нас се появява кристално кълбо и кафенето се превръща в шатра), и теб ще те удари сляпата неделя... Виждам мъж... Висок... Не те е забравила Съдбата, спокойно... Много те обича вече, търси те...
– Охххх, и ти с тези глупости! Знам всичко дотук – да, имам късмет, имам идеи, мога да правя много неща и мога да бъда която си искам. Но винаги има „но”... просто се чудя дали цената на това, че получавам всичко друго, е това да не получавам любов в най-простия и буквален смисъл на думата...

– Еми това е положението – едни получават едно, други - друго. Но не напълно едното, или напълно другото. Не бъди неблагодарна. Чашата е винаги наполовина пълна – Егото скача на масата във формата на дебел, лилав и ухилен до ушите котарак. Кристалното кълбо се превръща в аквариум със златна рибка, Егото вкарва дебела лапа вътре, изважда златната рибка и я изяжда. – Напълно самодостатъчни сме си.

– А пък аз чета една книга, в която се казва, че именно ТИ си причината да не съм спокойна и доволна по съвсем класическия начин. В нея твърдят, че Егото е това, което пречи на любовта да се случи... – плесвам Егото с един вестник, за да слезе от масата.
– И какво от това? Сега да оставим да се подиграват с нас ли? Или да ни погазват чувствата? А за какво са ни чувства и без това? Като Егото пречи на любовта, тогава да го махнем и да се повлачим по корем и да се помолим да не ни оставят, или да поревем за нещастието си, слаби и гърчещи се на пода, това ли искаш? Веднага назначавам ампутация на Егото, няма да се бавим и минута! – сега се превръща в един 10-сантиметров доктор Хаус, който удря с детска ярост обувката ми с бастуна си.
– Не казвам това, бе, Его... И стига с тези превъплъщения... – Егото се превръща в огледало, което уж ме отразява и си слага ярко червено червило.

– Не е въпросът какво нямаме, а какво имаме и какво можем да придобием – оправя си черната, секси рокличка. – А няма нищо, което да не можем да придобием. Ако ли има, то значи е нещо, което Съдбата ни казва, че не ни трябва всъщност.

– Ние, ние, ние... писна ми, знаеш ли?! Искам да се разделим за известно време... Събирай си багажа и да те няма.
– Аз ли да се изнасям? Ти си у нас в момента – ти се изнасяй – казва Егото със смешно тънък глас на надута мишчица.
– Его, уволнявам те! Дразниш ме, пречиш ми, говориш ми колко сме си самодостатъчни и се тъпчеш с отрицателните ми емоции...
– Добре. Млъквам. Но да не дойдеш да плачеш при мен, когато видиш момчето с другата, или когато те изолират приятелите, или когато... няма да усетиш как ще се върнеш, тичайки при мен да сме си само ние...
Махвам с ръка и пред Егото се отваря драматично врата с мрънкане.
– Айде, Его, марш.
– Не искааам. Недееей! – Егото се влачи на колене и трие размазана спирала. - А аз те обичам! Знам, че не го показвам, но те обичам най-много!
Стиска ме и се опитва да ме задържи, докато аз пробвам да се изкопча.
– Его, пусни ме! – бия го с юмруци.
– Няма! Обичам те! Няма да те пусна!
– Пусни меее!!! – свличам се надолу, за да се измъкна от капана на прегръдката на Егото, но не успявам. – Чу лии? Остави ме на мира! Всичко свърши! Мразя те! Мразя те! Мразя те!
– Глупачето ми! Забрави ли, че казваш всичко точно наобратно! Значи ме обичаш!

– Добре, обичам те! – отпускам се.
Егото се усмихва хитро и победоносно. Мълчи премерен брой секунди.
– А аз теб – не! Излъгах!

* * *

– Стоооп!!! – крещи глас през мегафон.

Лампите светват. Чуват се колела на преместващи се камери. Тълпи от асистенти, технически работници и масовки засновават наоколо. Декорите се разглобяват. Режисьорът продължава да се възмущава с мегафонен глас:

– Тези сценаристи малоумни ли са!? Какво е това? Имаме страхотна героиня и някакъв напълно изсмукан от пръстите измислен герой Его - това съответства на напълно празен киносалон! Вместо да има нещо екшън, любовна история, горещи сцени и интриги ала-бала... Я го махнете този Его да видим какво ще излезе. 15 минути почивка и започваме снимките отново със сцената в коридора. Марш на работа, мързеливци!

http://kutiazamisli.blogspot.com/