ВТОРА ГЛАВА:

Кой уби Лора Палмър?

Част първа. Банда млади олигофрени.

Сега ще разкажа няколко случки едновременно. Различни години, хора и места. Няма да знаете кое кога се случва. Ще съм като Куентин Тарантино, но много по-зле.

Тогава Мария Янева идваше често.

В короните на дърветата живееха джуджета. Марсианци скачаха в морето с писъци - "Аз съм в рая".

Любовта ми заспиваше всяка вечер в 10.00 като тамагочи. Аз се напивах като Висоцки.

Ако преди това се разчувстваше, пееше. - Късен гларус над теб прелетя. В 10 без 5.

Както и да е. Мина много време.

---

Ще цитирам и части от едно писмо, защото в него описах всичко, което сега не помня. Воала, мадам, льо жур дьо Спас!

Здравей, ненагледна и далечна!

Ще се опитам да ти разкажа за тези 20 дена, през които бяхме много заети с това да правим глупости..

Ние сме банда млади олигофрени, твърдо решени да злоупотребят с живота и да пътуват из България.

Тръгнахме от София на 2-ри рано сутринта.
Бяхме аз, кучето и те. Ако съм пропуснал някой, да ме прощава.

Хванахме си като пичове влака за Пловдив, след което, ядейки банички, почти изпуснахме влака за Асеновград, който се оказа на най-далечния коловоз и с кучката и раниците запъплихме като кози през коловозите. Униформен тип каза по радиостанцията на машиниста, че група идиоти с куче подскача към него и той ни изчака. От любопитство.

Качихме се. След около час бяхме в Асеновград и докато чакахме рейса за Тополово с радост установихме, че 10 часа е минало и бирата потече като река. Група циганчета хищно ни налазиха и искаха пари. Сигурно сме изглеждали страшни гъзари.

След още час бяхме в Тополово, тоест в Родопите.

Бира.
През цялото време, както и след него аз се опитвах да проявявам грижа към Нея - жената, която обичах тогава.
Знаеш как е - помагаш и да си свали раницата, носиш и някакви неща и други такива. Това адски я дразнеше, но аз от дума не разбирам. Понеже е още малка, Тя си мисли, че щом някой и помага, значи Тя не може сама. Заспали чувства не събуждай в мене ти!

От Тополово направихме преход до село Врата и с извинение ни се еба пичката лелина. Ходихме, ходихме, ходихме и беше стръмно, и беше потно, и бирата ми излезе през кожата до последната капка. Тази част на Родопите май се води Централни Родопи. Виждали ли сте Триград? Е няма нищо общо.

Стигнахме. Автентично, малко, западащо родопско село. Имаше си магарета, крави и всичко, както си му е редът.

Една жена ни прие в къщата си, където радостно заебахме багажа и се насочихме към кръчмата. Една малка стаичка с една маса вътре и още една отвън. Хем магазин, хем кръчма. Две в едно.

Там се отдадохме на веселба, а простотията бавно ни превземаше.

Намерихме загадъчен плод, за който после установихме, че е просто млада слива. Нарекохме го тинейджърска слива. Дай боже всекиму!

Някой сподели теорията си за космическата искра. Нищо не става без нея. Космическата искра и жените били тясно свързани. Те са навсякъде! Блейк, телепортирай ме сега!

На другия ден отидохме да видим Белинташ. Таш е камък. Когато се огледаш, виждаш половината Родопи и си е бездна, все едно Ницше е жив.

Накрая има нещо като трон в камъка и когато седнеш там си на края на света. От краката ти започва нищото.

Оказа се, че някой има страх от открити пространства - когато попадне на много открито, буквално се парализира. Седнахме на една скала, аз извадих едно шише ракия (съвсем случайно в мен) и се заехме да се борим със страха. Малко по-късно нямаше ракия, но нямаше и страх.

Хъм. След село Врата е село Ключ. Какво ли следва?

По пътя често се ориентирахме по един хълм със странна форма. Имахме нужда от име. Някой го кръсти Идиотския хълм. Така си остана.

Продължихме по план и след половин литър пот стигнахме до Кръстова гора. Отвратително място. Купчина строящи се хотели, нито един кенеф, цялата гора плътно осрана, тълпи от поклонници, наливащи си от извор, чиято вода лекувала всичко, надявам се и трипер. Ритуално си мажеха с нея очите и ушите, а една жена дори намаза очите на пекинеза си, че имал конюктивит. Ние се позамихме, издухахме си носовете и си измихме зъбите. Друга вода нямаше. После с викове "О, Господи, аз ходя!" се изнесохме.

Канеше се да вали и затова вместо на палатки, спахме в една метална барака с около 40 легла. На сутринта предложихме на млад индивид от женски род да събуди останалите. Тя влезе в бараката и изкрещя с вледеняващо писклив глас "Девет без двайсе е, станииииии!" и бързо излезе, за да не я стигнат псувните. Малко след това те излезнаха жадни за кръв. Било им се разхлопало сърцето.

Автобус. Пловдив. Влак.

"Ние сме 6 редовни, едно куче и една студентка". След около 5 минути продавачката се възстанови и ни даде билети.

Варна. Иракли.

Иракли си е съвсем същото. Събират боклука с една каруца 2 пъти седмично. Може би хората са повече..

Тя се държеше странно и вечерта я замъкнах на плажа, за да ми каже, каквото има да ми казва. Каза го. Да ходя да паса. Нямало да стане. И аз отидох, но не пасох. Тревата я пуша - принцип. Впоследствие други хора показват симпатия към мен. Малко по-силна от необичайното. Но всичко това - след рекламите.

Времето спря. Огньове, луна, звезди. Марс се виждаше и правеше пътека в морето. „Еньовден."

Това е песен, която приятел на приятел написа.
Също така е най-магическият български празник. И най-хубавият ден в годината.

Еньовден

Времето сега настъпва,
изгрев пламва след нощта.

И по росните ливади
сбирам билки за деня.

И по кокали гадая,
ала всичко е в мъгла.

И се чудя и се мая,
кой ще дойде вечерта.

Еньовден. ..

Мойто село старо,
цяло в криви дървеса
е потънало в забрава.

Сбрал съм малко съчки,
за да вдъхна живинка
на таз земя умряла.

Костен пръстен бял
и сиво кичурче коса.

Еньовденска клада
тъмен дух си пожела.

Еньовден ...

Само аз до края вярвах
в този разказ за деня,

за да могат да живеят
съществата от съня.

Без да мога да попреча,
пак настъпва вечерта.

Догодина ще разровя
пак на Еньовден прахта.

Еньовден...

Трудно ми е да опиша хронологично следващите дни, защото никой не знаеше нито колко е часът, нито кой ден е. Там си изключваш телефона и включваш нещо друго. Нещо, което дълго е стояло заключено. В главата ми са само отделни моменти.

Както казах, ще смесваме случки, хора и години.

Момент 1: Навъргаляли сме се по плажа, Тя е седнала по средата и ни чете на глас статия на лешояд Карбовски за вагиналната миграция и путкодобива през лятото. Много поучително, Карбовски! Утре влизаш в училищата!

Момент 2: Всички играят волейбол, а аз цикля върху вълните, после и аз играя. Възрастен германец почва да се дразни на некадърността ми и ми крещи Еншлаген! Моооля?! Аз го псувам на български, за да не го обидя и приключвам спортната си кариера.

Момент 3: Някой се напива край огъня и решаваме да го изкъпем в морето. Събличаме се, но той твърдо отказва да се съблича. Появява се фразата „Ние сме голи и те чакаме."

Момент 4. Ранобуден махмурлия става преди останалите и с бездънен глас започва да крещи „Ставай да почиваш!". Аз спя далеч от тях на плажа, но пак преживявам стрес.
...Това е твоят глас!

Момент 5: Мъжете, които си имат жени, започват да им копаят басейн. Жената си иска лукс. Аз нямам жена, защото ме мързи да копая. Басейнът се оказа пичеловка.

Вечерта заспиваме около огъня на плажа. На сутринта намираме три нови мацки, спящи край дупката. Вървели, паднали вътре. Решили да не вървят повече. Предложихме им кафе.

Момент 6: Рая обикаля нощем насам-натам и облайва всичко, което мърда. Пази. Спокойни сме. Какво от това, че не можем да спим? Рада се буди и чува Рая, която шумоли около палатката. Без капка хумор буди Иван и казва "Иване, аз съвсем сериозно смятам, че навън има рис!". Рада си е Рада. Като не забравяме, че и обратното е вярно! Тя нарисува картинките за тази книга!

Момент 7: Решаваме да се разходим за един ден и виждам Камен Бряг за първи път!

Плато. На края на платото - бездна и море. Дивно село, леко в стил Хичкок. Адска жега. Местните туристи висят в кръчмата и гледат налудничаво. Дори гъските на улицата изглеждат леко психясали.

Както си седим в кръчмата решавам да ида до кенефа. Външна тоалетна, в двора на кръчмата. Ово е стандарт! Вратата е заключена. Чукам. Чувам учтив женски глас -Дааа?. А леле майко! Добре, че не каза -Влез!

Пъпът на Камен бряг е Огънчето. Огромен кръг от камъни близо до ръба. По средата огънче, което не гасне никога. Някакво изтичане на газ. Не знам. Сещам се за света на диска на бате Тери.

Установявам, че мястото е омагьосано и е задължително да скоча в морето. Не мога да плувам. Три метра дълбочина и леко бурно море. Тя скача с мен, защото вижда, че правя глупости.

След 8 минути започвам да гълтам вода и да се давя. Опитвам се да се придвижа към брега, но не се получава. Тя е на десетина метра. Казвам и - Ела!

Тя казва - Ела ти, там е акано.

След още малко мъка казвам много тихо - Ела веднага!

Тя усеща, че нещо не е наред и този път идва. Избутва ме към брега, някакви хора ме изкарват. Тя си нарязва краката в камъни и миди. Тръгваме си. Една седмица я нося, за да не влиза пясък в раните.

Още мисля, че мястото е омагьосано.

Животът продължи. Ходихме няколко пъти в "Заека" в Емона. Това е най-хубавата кръчма на света. Много вкусно, много красиво, всъщност всичко е много и после не помниш как си се прибрал.

15 души в колона с едно фенерче през гората.

Въпрос - Виждаш ли къде вървиш?
Отговор - Не, но подозирам!

Първия път празнувахме рожден ден. Подарихме голяма надуваема риба с ей такова око. Кръстихме я Исус, защото ходи по водата. При една буря Исус отплува в морето и никой не го видя повече. Неведоми са!

Пълнолунието наближаваше.

Дойдоха още хора с разни африкански инструменти! По онова време бяхме около 35 човека. Възлюбената ми тръгва към Балчик. Подарявам и стихотворение. Тате го е писал, но какво от това? Тате е писал и мен.

Видимо
две чаши
пълни с уиски,
при това твърде ниски,
за да бъдат преграда,
стоят между мен
и теб,
девойко млада.

Откривам,
макар и без грам изненада,
че моята чаша с уиски
харесва твоята чаша с уиски
и иска да станат със нея
някак си близки,
особено близки,
девойко млада.

Обаче,
плаче
моята чаша,
когато се опре
до твоята чаша
и от този твърде дребен факт наглед
бучка лед
пада,
пада,
пада...

Ледена грамада,
девойко твърде млада.
Което не значи,
че нещо ме плаши.
Просто - не разбирам от чаши.
Предполагам,
че някоя от тях е безразлична,
че някоя от тях страда...

Но вътре
питието
е отлично!

Нали,
девойко млада?

След дни Тя започва отново да ми липсва и решавам да и пращам романтични съобщения. Решавам, че не може да и подарявам само чужди стихотворения, а трябва и сам да напиша. Написах.

Нощта е птица, птица си и ти.
Какво съм аз? Навярно твой приятел.
Но скъпа, знам, ще кацнеш ти
на моя ветропоказател!

И тогава дойде русата оферта. Беше малко нещо като Шарън Стоун. Говореше малко и беше загадъчна, а както се оказа по-късно - и леко особена. И пишеше стихове.

Пуйбе съ, пуйбе съ, па стани пуйтесъ.е-bane.net

Пишеше добре.
Всеки от нас влиза в психарийка и философстване, но само в определени моменти. Е, при нея това не бяха моменти - тя там си живее. Не се шегувахме много с нея, защото не бяхме сигурни на какво ниво ни възприема.

Сподели, че като дошла я предупредили за три неща:

1. Не пий местната вода!
2. Във всеки разговор рано или късно започва да се говори за лайна!
3. Ще те наричат "Кучко!"

Речено - сторено.

Народът започна да се изнася след известно време, включително и русата оферта. Предложих и да и нося багажа до кафето и да и викам "Кучко!". Тя каза, че май сама ще си го носи. Имаше избор. Все пак това са два километра...

Към II част на Втора глава