ЧАСТ ПЪРВА: Рогата на Хатин
1187
Едно
- Господи, не трябваше в никакъв случай да напускаме Ла Сафури. Ясно е и за слепец.
- Така ли? И защо никой слепец не се появи да ни го каже, преди да потеглим? Ридфор със сигурност щеше да се вслуша в съвета му, най-вече защото сам е слепец.
- Натикай си в гащите тия подигравки, Дьо Белен, говоря ти сериозно. Какъв е смисълът да стоим тук и да чакаме?
- Чакаме заповеди. Готвим се за смъртта. Не е ли това делото на войника?
Александър Синклер, рицар тамплиер, слушаше как зад гърба му водят с приглушени гласове този остър спор, и едва се сдържаше да остане безучастен. Беше съгласен донякъде с негодуванието на сир Антоан дьо Лавис*, но нямаше право да изрази отношение. Това щеше да бъде нарушаване на дисциплината. Той пристегна шарфа около лицето си и се надигна на стремето, за да огледа потъналия в тъмнина лагер. От всички страни долавяше неясни звуци от невидими в мрака хора, а някъде отдалеч се носеше арабски глас, който през цялата нощ напяваше с молитвен тон: "Аллах акбар". Велик е Бог. Зад гърба си чуваше как Лавис продължава да мърмори.
- Кой нормален човек ще изостави такава сигурна, стратегическа позиция, с каменни укрепления, с жизнено важни запаси от питейна вода и ще потегли посред лято навътре в пустинята? И то срещу противник, за който именно пустинята е дом и място на живот. Срещу бойци, които като скакалци те връхлитат на безбройни рояци и не трепват пред горещината? Обясни ми, моля те, Дьо Белен. Аз не намирам отговор.
- Няма защо да питаш мен - избухна нервно Дьо Белен. - Иди задай въпросите си на Ридфор и ме остави на мира, за Бога. Нали тъкмо той убеди оня побъркан крал да постъпи така. Сигурно с голямо удоволствие ще ти обясни защо. Нищо чудно после да те закопчае със завързани очи на седлото и да те пусне на сарацините - да им даде нещо, на което да се посмеят, та да ги умилостиви с това си приношение.
Синклер рязко пое въздух, защото едва издържаше да не се намеси. Несправедливо беше цялата вина за сегашното им изпитание да бъде стоварвана единствено върху Жерар дьо Ридфор. Великият магистър на Ордена беше твърде лесна и открита мишена. Освен това Ги дьо Лузинян, кралят на Йерусалим, задължително имаше нужда някой да го подбутва, за да свърши нещо. Крал само по име, той беше приел короната под натиска на изкукуригалата си съпруга Сибила, сестра на предишния крал и настояща кралица на Йерусалим. Крайно некадърен владетел и невероятно безхарактерен човек. Синклер продължи да слуша спора на двамата мъже зад гърба си - те очевидно нямаха намерение да проявят обективност и по-справедливо отношение. Просто си мърмореха, за да убиват времето.
- Шшт! Гледай, идва Мори.
Синклер присви очи в мрака и леко извъртя глава, за да види сам. Приятелят му, сир Локлан Мори, приближаваше към тях, бодро изопнат върху седлото, подготвен за новия ден, макар че до съмване оставаше повече от час. Синклер не се изненада да го види, защото в тази кошмарна и мъчителна нощ почти никой нямаше сили да заспи. Отвсякъде се носеха кашляния и дрезгави хрипове на задушени от черния дим мъже, които се мъчеха да прочистят гърлата си и да поемат глътка въздух.
В среднощните часове, под прикритието на мрака сарацините - пъплещи в безбройни рояци навсякъде около тях и по склоновете над тях - бяха подпалили бодливите, смолисти храсталаци и с всяка изминала минута задушливият пушек от горящите трънаци ставаше все по-тежък. Синклер усети в гърлото си неприятен сърбеж и се помъчи да диша по-леко. Внезапно се замисли, че при първото му идване в Светите земи, десет години преди това, не беше и чувал за същества, наречени сарацини.
Сега обаче в устата на всеки беше тяхното име. Общото име на хора от всякакви раси, поели ролята на всеотдайни, непоколебими воини на пророка Мохамед, или по-точно - на кюрдския султан Саладин. Империята на Саладин беше необятна, тя обхващаше двете огромни мюсюлмански територии, Сирия и Египет, а армията му включваше неверници от всякакъв произход - не само мургави бедуини от Мала Азия, но също така мулати и чернокожи нубийци от Египет. Всички до един говореха арабски и носеха името сарацини.
- Гледай ти, доколкото разбирам, ти също като мен си се насладил на приказен сън.
Мори мина от едната страна на Синклер и смушка коня, за да се изравни с него, после също вторачи поглед в мрака. Приятелят му гледаше към високите склонове на по-близкия от двата върха, наричани Рогата на Хатин.
- Колко живот ни остава според тебе?
- Малко, Локлан, много малко. Нищо чудно до утре на обяд да са ни изклали до един.
- И ти ли ги приказваш такива? Щеше ми се, приятелю, поне от тебе да чуя нещо по-различно - въздъхна Мори. - Никога не съм си представял, че е възможно да загинат толкова много хора само заради глупостта на един надут мръсник... и глупостта на един жалък тираничен владетел... и малодушието на някакъв крал.
Градът Тиверия, където имаха възможност да стигнат предната нощ, и бистрите води на езерото край него бяха на не повече от шест мили пред тях, и управител на този град беше граф Реймон от Триполи. Само че Жерар дьо Ридфор, великият магистър на Ордена на Храма, от доста отдавна се беше изпълнил с омраза към Реймон и го определяше като слуга на мюсюлманите, предател и подлец.
Предния ден, противно на всяка логика по отношение безопасността на армията, Дьо Ридфор взе решение, че не е нужно да се бърза към Тиверия. И то не защото искаше да избегне нова среща с Реймон от Триполи - графът беше сред тях, в лагера на армията. Защитата на крепостта бе поверил на съпругата си, графиня Ешива. Така че незнайно по какви съображения Дьо Ридфор обяви своето решение и тъй като повечето рицари бяха тамплиери, никой не дръзна да възрази. Дьо Ридфор беше обяснил на командирите, че в селцето Маскана, в близост до сегашното им местоположение, има кладенец, край който ще пренощуват, а на сутринта ще поемат към Тивериадското езеро.
Естествено, Ги дьо Лузинян, кралят на Йерусалим, имаше правото да отхвърли незабавно предложението на великия магистър, но с традиционното си малодушие той прие исканията му, насърчаван от Рейнал дьо Шатийон, друг мастит тамплиер и обичаен съмишленик на водача на Ордена. Ужасно своенравен и покварен, по-арогантен и по-властолюбив дори от Дьо Ридфор, Дьо Шатийон беше кастелан на грамадната крепост Керак, известна като Крепостта на гарвана - друга такава на планетата нямаше. Бе известен и с това, че за Саладин, султана на Египет, Сирия и Месопотамия, той беше най-омразният човек във франкските армии.
Още щом се разнесе заповедта, йерусалимската армия, най-голямата армия в осемдесетгодишната история на кралството, зае позиция и се разположи на лагер, но тогава легионите на огромната Саладинова армия - само конницата му превъзхождаше франките в съотношение десет срещу един - ги обкръжиха отвсякъде. Затворена в обръч още преди залез, франкската армия от хиляда и двеста рицари, подкрепени от десет хиляди пехотинци и не повече от две хиляди конници от леката кавалерия, направиха своя лагер, смазани и ужасени от потресаващата - и гибелна, за жалост - новина, че изворът, край който предводителите планираха да установят воините си, беше пресъхнал. Никой не бе помислил преди това да направи проверка.
Всички посрещнаха доволно хладния полъх на лекия бриз, който се появи на мръкване, но само след час взеха да ругаят, защото той през цялата нощ тласкаше дима към тях.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК БАРД.
